Военачалниците добре разчитаха случилото се тук. Не бе имало сражение с редици повалени мъже: труповете лежаха хаотично, убити отзад или повалени от стрели, които така и не са могли да видят. Почти усещаха изненадата на защитниците, когато облечените в тъмно мъже са се появили и са започнали да ги избиват, преди те да успеят да организират някакъв отпор. Чагатай най-сетне спря коня си и слезе от седлото. Изглеждаше някак унесен. Завърза изнервения от миризмата на кръв кон за един стълб и каза високо:
— Започвам да се боя за брат си.
Хазар се напрегна и един от телохранителите вдигна ръка към него, за да му напомни за присъствието им. Хилеше се, наслаждавайки се на представлението на господаря си.
— Не е нужно да се боиш — разнесе се глас, от който всички подскочиха.
Чагатай моментално се извъртя и сабята му светкавично излезе от ножницата. Хората му реагираха с почти същата бързина, готови да посрещнат евентуалната атака.
Субодай стоеше под един украсен варовиков свод. Не носеше броня. Утринният ветрец още не беше изсушил петната пот по копринената му туника. Лявата му ръка беше превързана и Чагатай видя петното кръв под плата. Лицето на Субодай бе уморено, но строго, а очите му бяха свирепо впити в мъжа, отговорен за цялата смърт и разруха около тях.
Чагатай отвори уста да иска някакво обяснение, но Субодай продължи:
— Моят господар Угедай те чака в залата за приеми. Поздравява те с добре дошъл в дома си. Гарантира, че си в безопасност.
Произнесе последните думи така, сякаш засядаха в гърлото му.
Чагатай извърна поглед пред яростта в очите му. Разбра, че е победен. Беше заложил всичко на тази нощ. Не погледна нагоре, когато чу стъпки и се появиха стрелците. Прехапа устна и кимна замислено. Все пак беше син на баща си. Изправи се и прибра сабята, сякаш изпълняваше ритуал. На лицето му не се забелязваше дори следа от изумление или разочарование. Усмихна се криво на Субодай и каза:
— Слава на духовете, че е оцелял. Води ме при него.
6.
Заклетите хора на Чагатай останаха в двора. Щяха да се бият, ако го беше поискал от тях. Вместо това той потупа единия по рамото, поклати глава и тръгна към галерията след Субодай. Не погледна назад, когато воините на Угедай обкръжиха хората му и ги повалиха на земята. Един от тях извика и Чагатай стисна зъби, разочарован от мъжа, който не можеше да умре тихо в чест на господаря си.
Хазар и Хаджиун го последваха мълчаливо. Гледаха как Чагатай настигна Субодай и двамата закрачиха един до друг, без да се поглеждат.
Пред залата за аудиенции беше пълно с гвардейци. Чагатай само сви рамене и им предаде оръжието си.
Вратата беше от полирана мед, блестяща като червено злато на светлината на утрото. Чагатай понечи да влезе, но командирът на гвардейците го потупа по бронята, отстъпи назад и зачака. Чагатай се намръщи, но свали дългата люспеста ризница и предпазителите на бедрата, както и тежките ръкавици и налакътници. Остана само по кожен жакет, гамаши и ботуши. За друг можеше да е унизително да бъде съблечен така, но Чагатай се подготвяше за празника от месеци, като всеки ден се бореше, тичаше и изстрелваше по стотици стрели, и беше във великолепна физическа форма.
Субодай стоеше и го гледаше мълчаливо, сякаш го предизвикваше да запротестира. Макар да бе неподвижен, това бе неподвижност на змия или огънат клон, готов да изплющи и да се изправи.
Чагатай се обърна към командира на гвардейците и повдигна вежда. Изтърпя и претърсването, но нямаше скрити оръжия и вратата се отвори. Влезе сам. Докато вратата се затваряше, чу как Хазар започна да спори, че не ги пускат.
Беше доволен, че Субодай и чичовците му няма да са свидетели на срещата. Беше рискувал и бе изгубил, но в това нямаше срам и унижение. Също като него, и Угедай беше събрал около себе си верни хора. Военачалниците на брат му се бяха оказали по-находчиви от неговите. Нещата всъщност не се бяха променили: единият брат щеше да бъде хан — а другият?
Чагатай се ухили, когато видя Угедай в отсрещния край на залата — седеше на трон от бял камък с инкрустирано злато. Гледката беше впечатляваща, каквато бе и целта й.