Косата на Угедай бе влажна и се спускаше свободно до раменете му. Синината на бузата му беше единственото видимо доказателство за премеждията от изминалата нощ. Въпреки великолепието на трона брат му носеше върху гамашите и туниката прост сив дел, украсен не повече от облеклото на някой пастир от степите.
— Радвам се да те видя в добро здраве, братко — каза Чагатай и тръгна към него. Стъпките му отекваха.
Угедай се напрегна.
— Да оставим игрите настрана. Коварството ти не успя. Ще бъда хан, преди да залезе слънцето.
Чагатай кимна, продължаваше да се усмихва.
— Добре, без игри. Но знаеш ли, странното е, че казах истината. Част от мен се ужасяваше от мисълта, че мога да те видя мъртъв. Шантаво, а? — Изкиска се, развеселен от сложността на собствените си чувства. — Семейството е странно нещо, нали? Въпреки това направих, каквото смятах за най-доброто. Не съжалявам и няма да се извинявам. Мисля, че баща ни би се радвал на рисковете, които поех. — Сведе глава. — Ще ми простиш, че не те поздравявам за победата ти.
Угедай едва забележимо се отпусна. Години наред смяташе Чагатай за нагъл идиот. Почти беше пропуснал времето, когато той бе станал мъж, свикнал с отговорностите и властта. Гвардейците на Угедай пристъпиха напред и наредиха на Чагатай да коленичи, но той не им обърна внимание и остана прав. Оглеждаше с интерес помещението. Беше огромно за воин, свикнал с герите в степите. Утринната светлина нахлуваше от гледащия към града прозорец.
Един от гвардейците се обърна към Угедай за разрешение и Чагатай се усмихна. Ако беше някой друг, гвардеецът просто щеше да го събори на земята или дори щеше да му пререже сухожилията, за да го накара да коленичи. Колебанието му подчертаваше положението на Чагатай дори когато искаха да го унизят.
Угедай почти се възхити на безгрижната храброст на брат си. Да, можеше да се възхити, дори след подобна нощ. Сянката на Чингис беше надвиснала и над двамата и може би винаги щеше да си остане така. Нито те, нито Толуй можеха да надминат постигнатото от баща им. Откъдето и да се погледне, те бяха по-нисши души и бяха такива от момента на раждането си. Но въпреки това трябваше да живеят и да станат умели в занаята си. Трябваше да процъфтяват в тази сянка — или да позволят тя да ги смаже.
Никой, дори брат им Толуй, не разбираше живота на Угедай по-добре от Чагатай. Отново се запита дали беше взел правилното решение, но и в това трябваше да е силен. Човек може да си пропилее живота в тревоги, това беше ясно. Понякога просто се налага да избираш и да свиеш рамене независимо от резултата, след като знаеш, че не би могъл да направиш повече с участта, която ти се е паднала.
Угедай гледаше брат си и отново му се прииска да можеше да знае колко му остава да живее. Всичко зависеше от това. Синът му нямаше безжалостната воля, необходима, за да го наследи. Ако Угедай умреше още днес, Гуюк нямаше да стане приемник на рода му, на рода на Чингис. Властта щеше да премине у мъжа пред него — у брат му. Угедай потърси спокойствие, макар че сърцето му прескачаше в гърдите и разпращаше непрекъсната болка, острие, забиващо се между ребрата му. Не беше спал и знаеше, че рискува да рухне всеки момент. Беше изпил кана червено вино, за да успокои нервите си, като бе добавил и прах от напръстник. Още усещаше горчивината му на езика си и главата го болеше, сякаш някой бавно я премазваше.
Ясно му беше, че може да управлява като хан само няколко дни, преди сърцето му да се предаде и да се пръсне в гърдите му. Ако участта му беше такава и ако убиеше Чагатай, държавата щеше да се разкъса от междуособни войни. Толуй не бе достатъчно силен да я удържи цяла. Нито той, нито синът на Угедай бяха събрали верни военачалници, които да ги защитят при подобна развръзка. Вътрешната борба щеше да се реши от силата, не от кръвта.
Човекът, който стоеше пред него и криеше напрежението си, бе може би най-добрата надежда за държавата. Нещо повече — Чагатай щеше да бъде избраникът на Чингис, ако не се беше родил брат им Джучи. Влажната коса го засърбя и Угедай несъзнателно се почеса. Гвардейците продължаваха да го гледат, но той нямаше да ги остави да принудят Чагатай да падне на колене. Не и днес, макар част от него да копнееше да го види.
— Тук си в безопасност, братко — рече той. — Дадох ти думата си.
— А думата ти е желязо — почти машинално отговори Чагатай.