Двамата си спомняха и почитаха убежденията на баща си. Сянката на великия хан ги обгръщаше като наметало. Общите спомени накараха Чагатай да се намръщи, изведнъж изпаднал в недоумение. Беше очаквал да го убият, но Угедай изглеждаше по-скоро разтревожен, отколкото тържествуващ или жадуващ за отмъщение. Вдигна вежди с интерес, когато Угедай се обърна към гвардейците.
— Излезте. Онова, което имам да казвам, е само за брат ми.
Мъжете понечиха да си тръгнат, но Угедай вдигна ръка и ги спря.
— А, и кажете на орлок Субодай да дойде.
— Както заповядаш, господарю — отвърна командирът.
Гвардейците излязоха, а миг по-късно влезе Субодай. Вратата се затвори и тримата останаха сами в отекващата зала.
Угедай стана от трона и слезе при Чагатай. Отиде до масичката, наля си айраг от една кана, отпи голяма глътка и се намръщи, когато течността опари язвите в устата му.
Чагатай хвърли поглед към Субодай. Военачалникът го гледаше свирепо, сякаш бе враг. Чагатай му намигна.
Угедай бавно пое дъх. Гласът му трепереше от напрежение, че казва онова, което бе държал толкова дълго в тайна.
— Аз съм наследникът на баща ни, Чагатай. Не ти, нито Толуй или Хаджиун, синът на Джучи или някой от военачалниците. По залез ще приема клетвата на народа.
И млъкна. Чагатай и Субодай не казаха нищо и мълчанието се проточи. Угедай погледна през високия прозорец. Градът му, макар и притихнал и уплашен след страшната нощ, беше прекрасен.
— Съществува цял свят извън онзи, който познаваме — тихо рече той. — С култури, народи и войски, които никога не са чували за нас. Да, и с градове, по-велики от Йенкин и Каракорум. За да оцелеем, за да растем, ние трябва да останем силни. Трябва да завладеем нови земи, така че войската ни да е винаги нахранена, винаги в движение. Спирането означава смърт, Чагатай.
— Знам — отвърна Чагатай. — Не съм глупак.
Угедай се усмихна уморено.
— Не си. Ако беше, щях да заповядам да те убият в двора заедно с хората ти.
— Тогава защо все още съм жив? — попита Чагатай. Опита се да зададе въпроса небрежно, макар че той го изгаряше още откакто бе видял Субодай в двора.
— Защото може да не доживея да видя как държавата се разраства, Чагатай — най-сетне каза Угедай. — Защото сърцето ми е слабо и мога да умра всеки момент.
Двамата мъже пред него го зяпнаха стъписано. Угедай не можеше да понесе да чака въпросите им. Продължи да говори почти с облекчение, думите сякаш потекоха сами.
— Жив съм благодарение на горчиви дзински прахове, но няма как да знам колко време ми е останало. Исках само да видя града си завършен и да стана хан. И ето ме тук, все още жив, макар да живея в болка.
— Защо научавам това чак сега? — бавно попита Чагатай. Беше зашеметен от онова, което чуваше. Досети се за отговора още преди Угедай да го изрече и кимна, когато брат му заговори.
— Щеше ли да ми дадеш две години да построя града и гробницата си? Не, щеше да ме предизвикаш още в мига, в който научиш. Вместо това аз създадох Каракорум и ще бъда хан. Мисля, че баща ни би оценил рисковете, които аз поех, братко.
Чагатай поклати глава. Парчетата, над които се бе чудил, започнаха да се подреждат.
— Тогава защо…? — започна той.
— Каза, че не си глупак, Чагатай. Обмисли го внимателно, както съм го правил хиляди пъти. Аз съм наследник на баща си, но сърцето ми е слабо и мога да свърша всеки момент. Тогава кой ще води народа?
— Аз — тихо рече Чагатай.
Беше тежка истина, че синът на Угедай няма да доживее да наследи баща си, но никой от двамата не се извърна от нея. Чагатай започна да оценява част от онова, през което бе минал Угедай през годините след смъртта на баща им.
— Откога знаеш за тази слабост? — попита той.
Угедай сви рамене.
— Имам пристъпи, откакто се помня, но през последните години станаха по-лоши. Започнаха… по-сериозни болки. Не мисля, че ми остава още много без дзинските прахове.
— Чакай — намръщи се Чагатай. — Казваш, че съм в безопасност? Нима ще ме пуснеш да си ида, след като знам това? Не разбирам.
Отговори Субодай, който също зяпаше Угедай така, сякаш го вижда за първи път.
— Ако умреш, Чагатай, ако бъдеш убит, както заслужаваш заради нападението тази нощ, кой ще задържи народа в едно цяло, когато ханът… умре? — Лицето на Субодай се изкриви в яростна усмивка. — Изглежда, че ще бъдеш награден за провала си.