Като видя ужаса на брат си от подобна перспектива, Угедай се усмихна.
— Не — рече той. — Там ще събереш войска за мен. Армия, която мога да призова. Войска на запад, както Толуй ще събере войска в центъра, а аз — на изток. Светът е станал твърде голям само за една войска, братко. Ще препуснеш натам, накъдето ти заповядам, ще завладяваш онова, което ти кажа. Светът е твой, стига да можеш да загърбиш онази част от теб, която ти казва да го управляваш целия. Това няма да го имаш. А сега ми дай отговора си и клетвата си. Твоята дума е желязо, братко, и аз ще я приема. Или ще те убия още тук.
Чагатай кимна, сломен от внезапния преход от фаталистична вцепененост към нова надежда и нови подозрения.
— Каква клетва ще приемеш? — попита най-накрая той и Угедай разбра, че е победил и протегна към брат си вълчия меч.
— Закълни се с ръка на този меч. Закълни се в духа и честта на баща ни, че никога няма да вдигнеш гневна ръка срещу мен. Че ще ме приемеш за гурхан и ще бъдеш верен васал като хан на своите земи и народи. Всичко друго става по волята на бащата небе, но по този въпрос можеш да се закълнеш и аз ще уважа клетвата ти. Днес ще има много други клетви, Чагатай. Бъди първият.
Народът знаеше, че Чагатай е рискувал за конските опашки и е хвърлил хората си срещу Каракорум. Когато на сутринта Угедай и командирите му обиколиха града, за да демонстрират мощта си, всички видяха, че опитът се е провалил. Но ето че и самият Чагатай излезе гордо от портата, за да се върне при тумана си. Изпрати стражата си да прибере труповете и да ги отнесе извън Каракорум, колкото се може по-далеч от очите на всички. Не мина много време и по улиците останаха само ръждиви петна: мъртвите бяха скрити толкова добре, колкото и плановете на великите мъже. Воините свиха рамене и продължиха да се подготвят за празника и големите игри, които предстояха.
На Хаджиун и Хазар засега им бе достатъчно да знаят, че Угедай е оцелял. Игрите щяха да започнат и щеше да има време да помислят за бъдещето, след като той стане хан. Туманите, изправили се гневно едни срещу други през изминалата нощ, изпратиха отбори стрелци на стрелбището до Каракорум. За тези мъже борбите на принцовете бяха като от някакъв друг свят. Бяха доволни, че собствените им военачалници са живи. И още по-доволни, че игрите не са отложени.
Десетки хиляди се събраха да гледат първото събитие от деня. Никой не искаше да пропусне първите състезания, тъй като финалът щеше да се гледа само от трийсет хиляди души в центъра на града. Темуге беше измислил хартиени билети, с които можеше да се влезе на стадиона. Разменяха се срещу коне и злато дни преди голямото събитие. Докато Угедай се бе сражавал за живота си, жени, деца и старци чакаха да видят най-големите постижения, на които бяха способни сънародниците им. Дори играта на тронове беше на второ място за тях.
Стената на стрелбището се издигаше над източната порта на Каракорум и сияеше ярко на изгряващото слънце. Беше издигната преди няколко дни и представляваше масивна конструкция от дърво и желязо, която можеше да побере над сто малки щита с размерите на човешка глава. Около нея пушеха хиляда мангала, на които се приготвяше храна за зрителите. Миризмата на печено овнешко и див лук изпълваше целия лагер и знанието, че до избухването на междуособна война през нощта е имало само една крачка, не уби ничий апетит и не помрачи ничий смях, докато борците се упражняваха с приятели на сухата трева. Денят беше хубав, слънцето грееше приятно и народът се готвеше да отпразнува въздигането на новия хан.
7.
Хазар стоеше с девет от най-добрите стрелци на тумана си и си чакаше реда. Трудно му беше да намери нужното му спокойствие и той дишаше бавно и дълбоко, докато преценяваше всяка от четирите стрели, които му бяха дали. По принцип стрелите бяха напълно еднакви, дело на най-добрите майстори от племената. Въпреки това Хазар беше отхвърлил първите три, които му предложиха. Донякъде причината бяха нервите, но не беше спал и знаеше, че денят ще е труден, когато умората го настигне. Вече се потеше повече от обичайното, тялото му се оплакваше, обаждаха се болежки. Единствената утеха бе, че и останалите стрелци не бяха мигнали. Но въпреки това лицата на младите бяха грейнали и радостни, особено когато погледнаха сивкавата бледност на по-възрастните. За тях това бе ден на огромни възможности, надежда и шанс да спечелят уважение и безценните златни, сребърни и бронзови медали на Темуге, върху които бе отпечатан образът на Угедай. Докато чакаше, Хазар се зачуди какво ли щеше да направи Чагатай, ако беше успял. Със сигурност тежките дискове тихомълком щяха да бъдат отнети и изгубени. Тръсна глава, за да я проясни. Какъвто си беше, Чагатай все някак щеше да ги използва. Този човек не се смущаваше от дреболии. Поне в това отношение бе истински син на баща си.