Празникът щеше да продължи три дни, макар че Угедай щеше да стане хан в края на първия. Хазар вече беше видял как Темуге тича като обезумял и се мъчи да организира нещата така, че всички способни да се състезават да участват в игрите. Беше му се оплакал от трудностите, разправяше нещо за стрелци, които щели да участват и в конните състезания, и за бегачи, които искали и да се борят. Хазар го беше разкарал, вместо да слуша досадните подробности. Вярно, че някой трябваше да организира всичко това, но тази работа не му приличаше на достойна за воин. По подхождаше на учения му брат, който се оправяше с лъка по-зле и от малко дете.
— Излезте напред, Мечи кожи — извика съдията.
Хазар се откъсна от мислите си и загледа състезанието. Джебе беше надарен стрелец. Дори името му означаваше „стрела“ и го беше получил след изстрел, повалил коня на самия Чингис. Говореше се, че хората му ще участват във финалните състезания. Хазар забеляза, че Джебе като че ли не страда след изнурителната нощ, макар че се беше сражавал, за да спаси Угедай. Жегна го мъничко завист, когато си спомни, че навремето също можеше да препуска цяла нощ и да се бие на следващия ден без почивка и храна освен няколко глътки айраг, кръв и мляко. Но все пак знаеше, че не е пропилял добрите си години. Заедно с Чингис беше завладял народи и бе накарал дзинския император да коленичи. Това бе най-гордият момент в живота му, но му се искаше да има още няколко години безгрижна сила, без болезненото прещракване в бедрото, без подутото коляно или поне без малките твърди бучки под рамото, където преди години се беше пречупил върхът на копие. Разтърка разсеяно мястото, докато Джебе и деветимата му воини се подреждаха в редица на сто крачки от стената. От това разстояние мишените изглеждаха съвсем мънички.
Джебе се разсмя на нещо и тупна един от хората си по гърба. Хазар го гледаше как огъва и бавно отпуска лъка си няколко пъти, как разкършва рамене. Хиляди воини, жени и деца се бяха събрали да гледат и стояха неподвижни и мълчаливи, докато отборът чакаше вятъра да утихне.
Вятърът спря и слънцето сякаш започна да напича по-силно. Стената беше поставена така, че стрелците хвърляха дълги сенки, но светлината не им пречеше да се прицелват добре. Темуге беше премислил всички дребни подробности.
— Готови — каза Джебе, без да се обръща.
Хората му се наредиха от двете му страни с по една стрела на тетивата и три на земята пред тях. Нямаше точки за стил, а само за точност, но Хазар знаеше, че Джебе ще се представи колкото се може по-изящно — въпрос на чест и гордост.
— Начало! — извика съдията.
Стрелците поеха дъх едновременно, опънаха лъковете като един и пуснаха стрелите точно преди отново да поемат дъх. Десет стрели полетяха високо във въздуха, описаха лека дъга и се забиха в стената. Съдии изтичаха и вдигнаха флагчета, за да покажат успешните изстрели. Гласовете им се извисиха в смълчания въздух: викаха „Уухай!“ за всяко попадение в центъра на мишената.
Началото беше добро. Десет флагчета. Джебе се ухили на хората си и те стреляха отново веднага щом съдиите се дръпнаха. За да преминат в следващия етап, трябваше да улучат само тридесет и три щита с четиридесет стрели. Направиха го да изглежда лесно — три пълни десетки и само два пропуска, или тридесет и осем точки общо. Тълпата нададе радостни викове и Хазар изгледа кръвнишки Джебе. От друга страна, не беше прав. Слънцето грееше, а те бяха живи.
Не разбираше защо Угедай беше оставил Чагатай жив. Той самият не би го направил, но пък вече не беше във вътрешния кръг на хана, както беше по времето на Чингис. Сви рамене. Субодай и Хаджиун щяха да знаят. Те винаги знаеха. Някой от тях щеше да му каже.
Беше видял Чагатай малко преди да отиде при стрелците. Младият мъж се беше облегнал на една ограда и гледаше как борците се подготвят. Не изглеждаше напрегнат и Хазар също се отпусна. Едва тогава. Угедай явно беше спечелил някакъв мир, поне за известно време. По стар навик Хазар престана да мисли за тези неща. Така или иначе, денят се очертаваше да е хубав.