Хазар се ухили. Уморен или не, стар или не, щеше да поизпоти здравата Джебе. Усещаше го.
— Готови — извика той на съдиите и погледна високия флаг на стената. Вятърът духаше равномерно от североизток. Хазар леко промени позата си. Сто крачки. Хиляди, стотици хиляди пъти бе стрелял на такова разстояние. Още едно бавно, дълбоко вдишване.
— Начало! — отсечено извика съдията.
Хазар сложи първата стрела на тетивата и я запрати към редицата щитове, която си бе набелязал. Изчака, докато не се увери, че е улучил, после се обърна към Джебе и повдигна вежди. Джебе се изсмя на предизвикателството и се извърна.
Колоната препускащи потни коне се беше проточила като мъниста на конец на цяла миля покрай стените на Каракорум. Трима от урианхаите все още водеха, като две яки момчета почти подкарваха Сетан към финала. Бату и Зан бяха плътно зад тях — групата от петима ездачи се бе отделила от останалите. Изходът от състезанието щеше да се решава от тях, конете пръхтяха, за да прочистят устите и ноздрите си, и пръскаха лиги и пяна. По стените се бяха наредили наблюдаващи воини и хиляди дзински работници. За тях денят също бе празник: отбелязваше края на двете години тежък труд и им осигуряваше тежки кесии с монети.
Бату беше сляп за зрителите и за всичко друго освен Сетан и двамата му другари. От сухата земя се вдигаха облаци прах и щеше да е трудно някой да види какво се кани да направи. Бръкна в джоба си и извади два гладки речни камъка. Със Зан бяха обсъждали дали да не използват ножове или камшици с шипове, но раните от тях лесно щяха да се разпознаят и някои от съдиите можеха да не одобрят подобна постъпка. Зан беше предложил да пререже гърлото на Сетан — мразеше го, защото само се фукаше с подвизите на Субодай, — но Бату беше забранил: не искаше да изгуби приятеля си при отмъщението, което неминуемо щеше да последва. По време на надбягване изпод копитата на коня обаче винаги можеше да изхвърчи камък. А дори да видеше какво правят, Сетан нямаше да посмее да се оплаче, защото сам щеше да се изкара ревльо и воините щяха да му се смеят.
Започнаха последната обиколка. Бату погали камъните. Прелитаха покрай борците, подобни на пъстроцветни птици на фона на тревата; зад тях се издигаше стената на стрелбището. Народът му бе в степите и той бе сред него, препускаше с все сили. Усещането беше чудесно.
Стисна коня с колене и се понесе напред, следван плътно от Зан. Урианхаите не спяха и понечиха да му попречат да доближи коня на Сетан. Бату се усмихна на по-близкото момче и отвори уста, сякаш викаше нещо.
Момчето го зяпна и Бату се ухили и засочи енергично нещо отпред. Момчето най-сетне се наведе да чуе какво му вика, Бату се усмихна доволно, замахна силно и камъкът го улучи по главата. Момчето се свлече под копитата на коня, превърна се в търкалящ се назад прашен парцал.
Останалият без ездач кон се понесе напред. Сетан се обърна и се опули, когато видя Бату толкова близко. Бяха целите в прах, косите и кожата им бяха посивели, но очите на Сетан бяха блеснали от страх. Бату се взря в тях, черпеше сила от противника си.
Другото урианхайско момче рязко вкара коня си между тях и изрита Бату толкова силно, че едва не го изхвърли от седлото. За един ужасен миг Бату се вкопчи в гривата на коня си, понеже кракът му се изхлузи от стремето. Отгоре му се посипаха безмилостни удари с камшик, удряха колкото него, толкова и коня. Бату изрита инстинктивно и улучи момчето в гърдите. Това му даде възможност да се намести в седлото. Беше изпуснал втория камък, но имаше и трети. Хвърли го с все сили и извика победоносно, когато камъкът улучи носа на момчето и от него като отприщена река рукна алена кръв. Момчето изостана и Бату и Зан останаха сами със Сетан. До финала имаше още две мили.
Щом видя какво става, Сетан препусна още по-бързо. Това беше единственият му шанс. Всички коне бяха на края на силите си и Зан започна да изостава. Нищо не можеше да направи, макар че хвърли камъните си с все сила. Единият успя да улучи коня на Сетан, а другият изчезна в прахта.
Бату изруга. Не можеше да позволи на Сетан да победи. Пришпори коня си, докато не се изравниха, след което излезе напред с половин дължина. Чувстваше се непобедим, макар дробовете му да бяха толкова пълни с прах, че щеше да кашля дни наред.
Последният завой приближаваше. Бату знаеше, че може да спечели. Но от самото начало знаеше и че само победата няма да му е достатъчна. Сигурен бе, че Субодай е на стената и че вика за ездача от урианхаите. Избърса прахта от очите си. Не обичаше паметта на баща си, но това не променяше омразата му към Субодай, който бе прерязал гърлото на Джучи. Може би Угедай също бе някъде там и гледаше младежа, когото беше издигнал.