Темуге профуча зад балкона, почти скрит от рояка си вестоносци и писари. Угедай го чу да раздава заповеди със сприхавия си глас и си позволи да се ухили при спомена за разговора с чичо си преди седмици. Въпреки страховете на стария глупак, Угедай беше победил. Напомни си да предложи още веднъж библиотеките на Каракорум на Темуге, веднага щом празникът свърши.
Слънцето залязваше и летният здрач постепенно потопи големия овал в сиво. Поради ниските градски стени огромната постройка не можеше да се види от тревното море отвън. Скоро обаче щяха да пламнат хиляди факли и целият народ в степта щеше да види заревото. Угедай очакваше с нетърпение този момент — видимия сигнал, че е хан. Това също щеше да означава, че Каракорум най-сетне е завършен — ако не се брояха кървавите петна, които чакаха дъжд. Може би това също беше подобаващо.
Далеч долу Темуге даде знак на съдиите. След кратка песен, посветена на майката земя, съдиите надуха рогове и борците се вкопчиха един в друг. За някои всичко свърши още в първия миг, както бе с противника на Баабгай. За други схватката се превърна в изпитание на издръжливостта и те дишаха тежко, напъваха се и се потяха.
Угедай знаеше, че Темуге е планирал събитията до най-малката подробност. Запита се разсеяно дали чичо му е успял да се справи с целия празник без никакви пропуски. Все пак хората му бяха воини и пастири, а не овце. Никога не бяха били овце. Все пак беше интересно да се види.
Последната двойка рухна с ритане на земята, тълпата зарева и зави. Сто двадесет и осем мъже излязоха победители и се изправиха пред публиката зачервени и доволни. Поклониха се на Угедай и той стана и вдигна меча си в тяхна чест.
Отново зазвучаха огромните дзински тръби от месинг и бронз и монотонният им рев се понесе над арената. Борците се оттеглиха и тежката порта се отвори и се видя главната улица на града. Угедай присви очи натам. Тридесетте хиляди зрители направиха същото.
В далечината се появи група бегачи, голи до кръста в лятната жега. Бяха направили три обиколки около града, или двадесет и четири мили, преди да влязат през западната порта и да продължат към центъра. Угедай се наведе колкото се може по-напред. Гуюк като никога също прояви интерес: лицето му бе грейнало от възбуда. Угедай му хвърли бърз поглед и се запита дали не е заложил някаква огромна сума на някой от участниците.
Монголите по правило не ги биваше за бегачи на дълги разстояния. Имаха издръжливостта, но не и телосложението, както бе обяснил Темуге. Някои от тях видимо куцаха, докато приближаваха, но се опитаха да скрият слабостта си, когато ревът на тълпата ги заля.
Угедай видя Чагатай начело на групата и кимна. Брат му тичаше плавно, беше една глава по-висок от повечето състезатели. Вярно, Угедай се боеше от него, дори мразеше арогантността му, но не можеше да скрие гордостта си, че вижда собствения си брат начело. Чагатай дори започна да се отделя от останалите, но после един дребен и жилав воин понечи да го предизвика и ги принуди да спринтират, макар вече да не им бяха останали сили.
Когато се изравниха, сърцето на Угедай се разтрепери и дишането му се забърза.
— Давай, братко — прошепна той.
Седналата до него Торогене се намръщи и ръцете й се вкопчиха още по-силно в дъбовия парапет. Не изпитваше симпатии към мъжа, който едва не бе убил съпруга й. Щеше да е щастлива, ако сърцето на Чагатай се пръсне пред тълпата. Но в същото време усещаше вълнението на мъжа си, а обичаше Угедай повече от всичко на света.
В последния момент Чагатай се хвърли напред и пресече финала само с едни гърди преднина пред съперника си. Двамата сякаш всеки момент щяха да се строполят. Чагатай беше запъхтян, гърдите му се вдигаха и отпускаха тежко. Не опря ръце на коленете си. Угедай го жегна носталгия, когато си спомни думите на баща си: „Ако противникът те види да опираш ръце в коленете си, ще си помисли, че си победен“. Трудно беше да се освободят от този глас през годините, да оставят Чингис в миналото.
От благоприличие Гуюк не можеше да вика за чичо си, но кожата му заблестя от избилата пот. Угедай се ухили. Беше доволен, че вижда сина си поне веднъж наистина развълнуван. Надяваше се да е спечелил облога.
Угедай се изправи. Тръбите зазвучаха отново и ревът им се понесе над десетките хиляди. Той затвори очи за момент, дишаше дълбоко и бавно.
Тълпата замълча.