Угедай вдигна глава и гръмогласният глашатай най-накрая изрева:
— Тук сте, за да признаете Угедай, син на Темуджин, който бе Чингис, за хан на държавата. Той стои пред вас като наследник, посочен от великия хан. Има ли някой, който да оспори правото му на първенство?
Ако преди малко цареше тишина, сега настъпи мъртвило — всички замръзнаха в очакване, без да смеят дори да дишат. Гуюк се дръпна назад и за миг вдигна ръка да докосне рамото на Угедай, но я отпусна, преди баща му да забележи.
Хиляди очи се бяха обърнали към Чагатай, който стоеше задъхан и облян в пот на прашната арена. Той погледна нагоре към дъбовия балкон. На лицето му бе изписана странна гордост.
Моментът отмина и изпуснатият дъх зашумя като летен ветрец, последван от вълна смях — на хората им стана смешно от собственото им напрежение.
Угедай пристъпи напред, за да могат всички да го видят. Амфитеатърът бе повлиян от чертежи, направени от християнски монаси от Рим, които бяха дошли в Каракорум. Както бяха обещали, съоръжението сякаш засилваше звука и гласът му стигна до всяко ухо. Угедай извади вълчия меч и го вдигна.
— Полагам клетвата си пред вас. Като хан ще защитавам народа, за да станем силни. Имахме твърде много мирни години. Нека светът се страхува от онова, което предстои.
Думите му бяха посрещнати с радостни викове, толкова гръмовни в затворената купа на амфитеатъра, че почти разтресоха Угедай. Усещаше рева на тълпата по кожата си като физическа сила. Вдигна отново меча и всички замълчаха, макар и бавно и неохотно. Стори му се, че брат му долу на арената му кимна. Семейството наистина е странно нещо.
— А сега ще приема вашата клетва! — извика той на народа си.
Глашатаят занарежда думите:
— Под властта на един хан ние сме един народ.
Думите се стовариха върху Угедай и той стисна меча по-силно и се запита дали натискът, който усещаше в лицето си, не е духът на баща му. Сърцето му заби все по-бавно и по-бавно, докато не му се стори, че усеща всеки удар.
Глашатаят продължи с думите на клетвата и всички отвърнаха в един глас:
— Предлагам ти гери, коне, сол и кръв, с цялата си чест.
Угедай затвори очи. Гърдите му се тресяха, усещаше главата си странно подута. Остър пристъп на болка едва не го накара да залитне, дясната му ръка изведнъж отмаля и се отпусна. Част от него очакваше това да е краят.
Когато отвори очи, все още беше жив. И не само това — вече бе хан на държавата, от потеклото на Чингис. Зрението му бавно се проясни и той вдиша дълбоко летния въздух. Трепереше. Усети обърнатите към него трийсет хиляди лица и силата му се възвърна. Вдигна рязко ръце, обхванат от радост.
Ревът, който последва, едва не го оглуши. Поде го и останалата част от народа, която чакаше извън града.
Угедай вървеше по коридорите на двореца заедно с Гуюк. След вълненията през деня и двамата не можеха да заспят. Угедай беше намерил сина си да играе на кости с гвардейците и го беше извикал да го придружи. Това бе рядък жест от баща към син, но тази нощ Угедай бе в мир със света. Умората някак си не можеше да го докосне, макар че почти не си спомняше кога е спал за последен път. Натъртеното на лицето му бе станало мораво. За клетвата беше прикрито с пудра, но Угедай не беше усетил, че я е махнал, когато беше избърсал потта си.
Коридорите преминаха в галерии, които гледаха към смълчаните и пусти градини на двореца. Луната едва се виждаше зад облаците и пътеките едва се различаваха, подобни на бледи нишки в мрака.
— Бих предпочел да дойда с теб, татко. В земите на Дзин — рече Гуюк.
Угедай поклати глава.
— Това е старият свят, Гуюк. Задача, започната още преди да се родиш. Пращам те със Субодай. Ще видиш нови земи с него. Ще ме направиш горд, не се съмнявам в това.
— Нима сега не си горд? — попита Гуюк. Не искаше да задава въпроса, но рядко му се случваше да остане насаме с баща си и да изкаже мислите си на глас. Остана разтревожен и покрусен, когато Угедай не отговори веднага.
— Разбира се, че съм горд, но това е бащинска гордост, Гуюк. Ако искаш да ме наследиш като хан, трябва да поведеш воини в битка. Трябва да ги накараш да разберат, че не си като тях — разбираш ли ме?
— Не, не разбирам — отвърна Гуюк. — Направих всичко, което поиска от мен. Водя своя туман от години. Видя мечата кожа, с която се върнахме. Внесох я в града на върха на копието си и всички ме приветстваха.