Понечи да продължи, но Джелме се пресегна и тупна Чагатай по гърба, след което последва одобрителен хор за сина на Чингис. Субодай сведе мълчаливо глава, но дори той не възрази срещу похвалата.
Щом шумът утихна, Угедай продължи:
— Той би одобрил свещената родина да премине в ръцете на брат ми Толуй.
Този път Субодай се пресегна да стисне рамото на младия мъж и го разтресе леко, за да покаже задоволството си. Толуй грейна. Знаеше какво предстои, но да го чуе бе много по-радостно. На него се падаха планините, в които народът им бе бродил хиляди години, чудесните зелени равнини, където се бе родил дядо им Есугей. Сорхатани и синовете му щяха да бъдат щастливи там, щяха да живеят в безопасност и да станат силни.
— А ти, братко? — попита Чагатай. — Ти къде ще се установиш?
— Тук, в Каракорум — отвърна Угедай. — Това е моята столица, макар че все още няма да се установявам в нея. Преди две години изпратих мъже и жени да научат повече за света. Приех учени на исляма и свещеници на Христа. Вече зная за градове, в които робините вървят с голи гърди, а златото е изобилно като глината.
Усмихна се, като си представи тези картини, но после изражението му стана сурово. Погледът му намери Гуюк, спря се върху него и той продължи:
— Онези, които не могат да завладяват, трябва да прегънат коляно. Трябва да намерят сила или да служат на онези от нас, които я имат. Вие сте моите военачалници. Ще ви изпратя по света — моите ловни кучета, моите вълци с железни зъби. Когато някой град затвори портите си от страх, ще го унищожите. Когато строят пътища и стени, ще ги прерязвате, няма да оставяте камък върху камък. Когато човек вдигне меч или лък срещу хората ви, ще го обесите на първото дърво. Не забравяйте Каракорум, докато пътувате. Този бял град е сърцето на държавата, но вие сте дясната й ръка, горящата дамга. Намерете ми нови земи, военачалници мои. Прорежете нови пътища. Накарайте жените им да изплачат море от сълзи и аз ще го изпия. Цялото.
Втора част
1232 г.
Онзи, който контролира центъра, контролира света.
9.
Дворцовите градини на Каракорум още бяха млади. Дзинските градинари бяха направили всичко по силите си, но на някои растения и дървета им бяха нужни десетилетия, за да се покажат в пълното си великолепие.
Въпреки младостта си обаче те бяха прекрасно място. Яо Шъ се заслуша в ромона на течащата вода и се усмихна, възхитен за кой ли път от замайващата сложност на душите. Син на Чингис да поръча подобна градина — това си бе чисто чудо. Мястото бе взрив от ефирни цветове и разнообразие, невъзможно и въпреки това съществуващо. Всеки път, когато си мислеше, че разбира някой човек, се натъкваше на някакво противоречие. Мързеливците бяха в състояние да работят до смърт, милите можеха да стават жестоки, а жестоките — да изкупят прегрешенията в живота си. Всеки ден можеше да е различен от всички предишни; и всеки човек беше различен — не само от останалите, но и от разпадащите се парчета на самия него, които се губеха назад в миналото. А жените! Яо Шъ спря да погледа през клоните към една сладко пееща чучулига. Когато си помисли за сложността на жените, се разсмя с глас. Птичката изхвърча и изчезна, без да спира да чурулика, макар и вече уплашено.
С жените беше още по-зле. Яо Шъ знаеше, че е много добър в преценяването на характерите, по-добър от повечето мъже. Защо иначе Угедай щеше да му повери толкова власт, докато отсъства? А ето че да говориш с жена като Сорхатани беше като да се взираш в бездна. Оттам можеше да те гледа какво ли не. Понякога беше игриво мило котенце. Друг път бе тигрица с кървава паст и нокти. Жената на Толуй имаше това променливо качество, сякаш бе от живак. Беше абсолютно безстрашна, но ако успееше да я разсмее, можеше да се киска безпомощно като малко момиче.
Яо Шъ се смъмри сурово. Сорхатани му беше позволила да учи синовете й да четат и пишат, дори да споделя с тях будистката си философия, макар тя самата да беше християнка. Въпреки вярата си тя бе абсолютно прагматична спрямо синовете си, когато ставаше въпрос за подготовката им за бъдещето.
Поклати глава, докато прехвърляше едно малко възвишение в парка. В тази част архитектът си бе позволил своеволие и бе издигнал могилка, достатъчно висока, за да може посетителят да вижда отвъд стената на градината. Каракорум се простираше навсякъде около него, но мислите му не бяха свързани с града. Приличаше на някакъв учен, бродещ сред градините, без да се замисля за света навън. И в същото време долавяше всяко шумолене на листата около себе си и очите му не пропускаха нищо.