Беше забелязал двама от синовете на Сорхатани. Хулегу беше на младото дръвче гинко отдясно и явно не осъзнаваше, че подобните на ветрила листа леко треперят от дъха му. Арик-Боке не биваше да носи червено в градината, където имаше толкова малко червени цветя. Яо Шъ го откри почти моментално. Ханският съветник тръгна през градината в центъра между младите ловци, като непрекъснато ги долавяше как се преместват, за да не го изпускат от поглед. Щеше да му е по-весело, ако се беше получил завършен триъгълник с Кублай. Виж, той беше истинската заплаха.
Яо Шъ винаги вървеше сигурно, усещаше земята под сандалите си. Ръцете му бяха отпуснати, готови да посрещнат всяка атака. Може би не подобаваше за един добър будист да се наслаждава на рефлексите си, но Яо Шъ знаеше, че това ще е и урок за момчетата, напомняне, че все още не знаят всичко — стига да можеше да открие Кублай, който единствен от тримата беше с лък.
Градината нямаше и пет години и големите дървета бяха само няколко, все бързорастящи върби и тополи. Едно се бе надвесило през пътеката отпред и Яо Шъ усети опасността още отдалеч. Не беше само заради това, че мястото бе подходящо за засада — направи му впечатление колко е притихнало, че пеперудите липсват и не се долавя никакво движение. Усмихна се. Момчетата го бяха зяпнали, когато им предложи играта, но пък човек трябва да се раздвижи, за да опъне тетивата и да стреля. За да попадне в обхвата им, те трябваше да му устроят засада или да се издадат с движението си. Не беше особено трудно да надхитри синовете на Толуй.
Кублай изскочи от храсталака и дясната му ръка се дръпна назад в класическото опъване на тетива от стрелец. Яо Шъ се просна на земята и се претърколи от пътеката. Нещо не беше наред, разбра го още докато се премяташе. Не чу съскането на стрела, нито бръмченето на тетивата. Така че вместо да скочи на крака, както възнамеряваше, той се претърколи през рамо и се върна на първоначалното си място. Кублай се бе ухилил до уши. В ръцете му нямаше лък.
Яо Шъ чу тихо подсвирване зад себе си. Друг човек би се обърнал, но той отново се просна на земята, претърколи се от пътеката, скочи и се затича към източника на звука.
Хулегу се усмихваше зад единствената стрела, която им бе дал Яо Шъ този слънчев следобед. Будисткият монах рязко спря. Момчето имаше бързи ръце, знаеше го. Може би даже прекалено бързи. Въпреки това трябваше да има движение.
— Това беше хитро — рече Яо Шъ.
Очите на Хулегу се присвиха и усмивката му се разтегли още повече. С плавни движения Яо Шъ пристъпи към него и грабна стрелата. Хулегу инстинктивно пусна тетивата и за миг Яо Шъ си помисли, че е уловил стрелата и го е спрял. В следващия миг обаче ръката му подскочи, сякаш го е ритнал кон — тетивата удари кокалчетата му и почти изби стрелата от ръката му. Пръстите го заболяха и Яо Шъ се замоли дано да няма счупени. Не показа болката си пред момчето, а му подаде стрелата. Хулегу я взе потресен. Всичко бе станало за миг, за едно мигване на окото.
— Много хитро беше да накараш Кублай да ти даде лъка — рече Яо Шъ.
— Той го измисли — отвърна Хулегу, сякаш се оправдаваше. — Каза, че ще се оглеждаш за зеления му елек и няма да обърнеш внимание на моя син.
Държеше стрелата предпазливо, сякаш не можеше да повярва на случилото се. Кублай се приближи и я докосна едва ли не със страхопочитание.
— Хвана я от тетивата — рече той. — Това е невъзможно.
Яо Шъ се намръщи на това немарливо мислене и скри ръце зад гърба си. За момчетата беше истинска картина на спокойствието. Болката в дясната му ръка се засилваше. Вече бе сигурен, че е пукнал, може би дори счупил кост. Всъщност реакцията му беше безсмислена. Имаше стотици начини да се справи със заплахата от страна на Хулегу веднага щом се озовеше близо до него. Едно просто блокиране на нерва в лакътя щеше да го накара да пусне лъка. Яо Шъ потисна въздишката си. Суетата открай време бе негова слабост.
— Бързината не е всичко — рече той. — Упражняваме се бавно, докато не се научим да се движим добре, докато тялото ни се научи да реагира без мисъл, но после, когато се задействаш, трябва да се движиш колкото се може по-бързо. Това ти дава сила и мощ. Блокирането, дори виждането на удара става трудно. И най-силният противник може да бъде победен със скорост, а вие всички сте млади и от добро потекло. Дядо ви беше като нападаща змия до деня на смъртта си. И вие притежавате тази бързина, но трябва да се научите да я владеете.