— Момчетата ми добре ли се представиха пред теб, съветнико?
Яо Шъ се усмихна за момент, докато тя пускаше ръцете му. Все още бе достатъчно млад, за да почувства силата на красотата й, и се помъчи да й даде отпор, доколкото можеше.
— Задоволително, господарке — отвърна той официално. — Заведох ги в парка да се поупражняваме. Разбрах, че ще напуснеш града.
— Трябва да видя земите, които получи мъжът ми. Почти не ги помня от детството си. — Сорхатани се усмихна унесено. — Бих искала да видя местата, където Чингис и братята му са тичали като момчета.
— Прекрасна страна е, макар и сурова — призна Яо Шъ. — Явно си забравила тамошните зими.
Сорхатани леко потрепери.
— Не, студът е едно от нещата, които помня. Моли се за топло време, съветнико. А какво става със съпруга ми? Със сина ми? Имаш ли вести от тях?
Яо Шъ отговори по-внимателно на невинно зададения въпрос.
— Не съм чул за никакви нещастия, господарке. Ханските тумани са завладели нова територия, почти до границите на Сун на юг. Мисля, че ще се върнат след година, най-много след две.
— Радвам се да го чуя, Яо Шъ. Моля се ханът да е в безопасност.
Макар да знаеше, че й харесва да го прикотква към своята религия, Яо Шъ отвърна.
— Неговата безопасност няма да се повлияе от молитви, Сорхатани. Сигурен съм, че го знаеш.
— Ти молиш ли се, съветнико? — попита тя малко закачливо.
Яо Шъ въздъхна. Сорхатани някак си го караше да се чувства стар всеки път, когато беше в подобно настроение.
— Не моля за нищо, освен за повече разбиране, Сорхатани. Докато медитирам, аз просто слушам.
— А Бог какво ти казва, докато слушаш?
— Буда е казал: „Когато се страхуват, хората отиват при свещени планини и свещени горички, при свещени дървета и светилища“. Аз не се боя от смъртта, господарке. Не се нуждая от бог, който да ме утешава в страха ми.
— Тогава ще се моля и за теб, съветнико, да намериш покой.
Яо Шъ завъртя очи, но се поклони отново; много добре осъзнаваше, че прислужничките й следят разговора с интерес.
— Много мило от твоя страна — отвърна той.
Видя, че очите й проблясват. Явно денят щеше да бъде пълен с хиляди дребни подробности. Имаше да снабдява ханска войска в дзинските земи, друга в Хорезъм под командването на Чагатай и третата на Субодай, готова да удари по-далеч на север и запад, отколкото беше стъпвал монголски крак. И в същото време знаеше, че през по-голямата част от деня ще мисли за десетте неща, които трябваше да каже на Сорхатани. Беше просто вбесяващо.
Угедай не отнесе войната до Суджоу. Градът се намираше отвъд границата на Сун, на бреговете на река Яндзъ. Дори да не се намираше на територията на Сун, той бе невероятно красив и Угедай не можеше да си позволи да го унищожи. Два тумана се установиха край градските стени, а ханът продължи, съпровождан само от един ягун от сто воини.
Когато влезе с гвардейците си в изпълнения с езерца и дървета парк, почувства покой. Запита се дали градините в Каракорум някога ще могат да съперничат на този великолепно планиран пущинак. Опита се да скрие тъжната си завист към местния администратор, който подтичваше нервно до него.
Угедай беше смятал Каракорум за модел на новия свят, но разположеният до голямо езеро Суджоу със своите древни улици и постройки караше столицата му да изглежда груба и недовършена. Усмихна се при мисълта как би реагирал баща му на подобна несправедливост. На Чингис щеше да му е забавно да превземе това творение и да го превърне в купища димящи развалини. Такъв бе личният му коментар относно човешката суета.
Запита се дали Яо Шъ не е дошъл от някое място като Суджоу. Никога не бе питал монаха, но не беше трудно да си представи как хора като него вървят по безупречно чистите улици. Толуй и Монгке бяха отишли на пазарния площад, за да намерят подходящи подаръци за Сорхатани. Бяха взели само дузина воини, но пък в града не се усещаше заплаха. Угедай бе съобщил на хората си, че няма да има грабежи и разрушения. Наказанието за престъпването на тази заповед беше съвсем ясно и Суджоу си остана ужасен, но недокоснат.
Сутринта бе пълна с чудеса за хана, като се започне от градския склад с черен барут, където всички работници носеха меки пантофи, до изумителната мелница и огромните станове, произвеждащи платно. Но не те бяха причината да поведе туманите си в територията на Сун. Малкият град имаше складове с коприна и всеки от воините му носеше риза от този материал. Това бе единствената тъкан, способна да задържи забиваща се в плътта стрела. По свой начин тя бе по-ценна и от бронята. Угедай нямаше представа живота на колко души е спасила. За съжаление хората му знаеха стойността й и малцина изобщо сваляха копринените си ризи, за да ги изперат. Вонята на гниеща коприна беше част от надвисналото над туманите зловоние, а когато се покриваше със сол и пот, тъканта губеше еластичността си. Угедай се нуждаеше от цялата продукция на Суджоу и други места като него. Унищожаването на старите насаждения бяла черница, която хранеше копринените буби, щеше да сложи завинаги край на производството. Може би баща му щеше да ги изгори. Угедай обаче нямаше да го направи. Тази сутрин беше гледал казаните, в които варяха бубите в пашкулите им, преди да ги разплетат. Подобни неща бяха истински чудеса. Работниците не бяха прекъснали работа, докато минаваше покрай тях, спираха само да сдъвчат поредната личинка, която изваждаха. Никой не гладуваше в навесите за коприна в Суджоу.