Ханът не си беше направил труда да научи името на дребния мъж, който подтичваше и се потеше до него, и се мъчеше да не изостава, докато Угедай крачеше през водния парк. Когато му задаваше въпрос, администраторът бърбореше като подплашена птица. Поне можеха да общуват. Трябваше да благодари за това на Яо Шъ и на годините, прекарани в ученето на езика.
Знаеше, че престоят му в парка ще е кратък. Туманите бяха неспокойни сред толкова много благоденствие. Въпреки дисциплината им щяха да се появят проблеми, ако ги оставеше твърде дълго в околностите на града. Беше забелязал, че мъжете на Суджоу бяха проявили здрав разум и бяха скрили жените си, но изкушения винаги имаше.
— Хиляда топа коприна годишно — каза Угедай. — Суджоу може да произвежда толкова, нали?
— Да, господарю. Тежка, с добър цвят и блясък. Добре боядисана, без петна и оплетени нишки.
Докато говореше, администраторът кимаше нещастно. Каквото и да се случеше, подозираше, че ще бъде съсипан. Монголските войски щяха да си заминат и войниците на императора щяха да дойдат и да го питат защо е сключил търговски договор с врага на господаря им. Най-много от всичко му се искаше да намери някое тихо местенце в парка, да напише последното си стихотворение и да си пререже вените.
Угедай видя изцъклените му очи и предположи, че е ужасен. Направи знак на един от гвардейците си, който пристъпи напред и сграбчи администратора за гърлото. Стъкленият поглед изчезна, а Угедай продължи да върви, сякаш нищо не се беше случило.
— Пусни го. Сега слушаш ли? Твоите господари и императорът ти не са твоя грижа. Аз контролирам севера и те в крайна сметка ще започнат да търгуват с мен.
Гърдите го боляха и Угедай вървеше с чаша червено вино в ръка — пълнеха му я непрекъснато. Заедно с праха от напръстник питието облекчаваше болката, макар че алкохолът започваше да го хваща. Пресуши чашата и пак протегна ръка. Вторият гвардеец моментално пристъпи напред с наполовина пълен мях. Угедай изруга, когато разля малко от тъмната течност по ръкава си.
— По обед ще изпратя писарите си в дома ти — рече той. Трябваше да говори бавно и твърдо, за да не заваля думите, но дребният мъж сякаш не забелязваше. — Те ще уточнят подробностите. Ще плащам със сребро, разбираш ли? По обед, а не довечера или някой друг ден.
Администраторът кимна. По обед вече щеше да е мъртъв; нямаше значение какво ще се разбере с този странен човек, който говореше по толкова отвратителен начин. Само миризмата на монголите беше достатъчна, за да остане без дъх. Беше не само вонята на гнила коприна, но и плътната миризма на мъже, които никога не са се научавали да мият кожите си далеч на север, където въздухът бе сух. На юг те се потяха и воняха. Администраторът не се изненада, че ханът харесва парка. Със своите езерца и потока той бе едно от най-прохладните места в Суджоу.
Нещо в поведението на човека привлече вниманието на Угедай и той спря на един каменен мост над потока. По повърхността безметежно се носеха лилии — корените им чезнеха в черната вода.
— От много години имам вземане-даване с дзински големци и търговци — рече Угедай, задържа чашата над водата и се загледа в отражението си долу. Огледалната му душа впери поглед в него, подобна на душата сянка, която вървеше по дирите му през деня. Видя, че лицето му изглежда подпухнало, но въпреки това пресуши чашата и я протегна, за да я напълнят отново. Пиенето бе станало толкова естествено за него, колкото и дишането. Болката в гърдите му поутихна и той разсеяно се почеса по гърдите. — Разбираш ли? Те лъжат, бавят и правят списъци, но не действат. Много са добри в бавенето. А аз съм много добър в получаването на онова, което искам. Трябва ли да ти разяснявам какво ще се случи с теб, ако не изпълниш поръчките ми още днес?