Видя прашния облак отпред след съвсем кратко яздене, което обаче все пак разпука коричките на задника му и те отново засълзиха. Земите на Сун вече бяха на десет мили зад тях. Угедай знаеше, че няма да го очакват от юг. Усмихна се при мисълта за паниката, която щеше да предизвика появата на туманите му. В далечината Хазар нападаше последната останала войска, която Дзин бе успял да събере. Числено превъзхождан на откритата равнина, Хазар можеше само да ги задържи, но знаеше, че туманите на Угедай и Толуй пристигат. Щеше да е кървава кланица и Угедай си затананика доволно.
10.
Зоркият поглед на Хазар не пропусна знамената на Угедай хан. Теренът съвсем не бе идеален — тревиста равнина, където от години не бяха пасли стада и навсякъде имаше храсти и фиданки. Стъпи на седлото и се изправи, балансираше небрежно, докато конят му щипеше трева.
— Добро момче — промърмори. Имаше предвид Угедай.
Бе заел позиция на малко възвишение извън обхвата на лъковете, но достатъчно близо до врага, за да насочва атаките си. Войската на императора беше видимо очукана след многодневното отблъскване на монголските конници. Но въпреки това дзинските части бяха дисциплинирани и смели, както Хазар беше научил на свой гръб. Непрекъснато поддържаха плътна линия пики срещу хората му. Теренът не позволяваше пряка атака с копия и той беше принуден да ги покосява с вълни от стрели. Докато настъпи пладне, стрелците му избиваха десетки противници, но дзинските войници продължаваха да се движат неотклонно на юг и монголският туман се местеше с тях. Хазар видя как уморените лица се обръщат към новата заплаха и зяпват носещите се към тях оранжеви знамена на монголския хан.
„Някъде сред тези блестящи дзински редици едно момче, вече млад мъж всъщност, сигурно беснее“, помисли си Хазар. Момчето император Сюан бе коленичило пред Чингис, когато великият хан бе изпепелил столицата му. Самият Хазар беше хванал в капан младежа в град Кайфенг, преди да бъде отзован в родината. Беше като гореща кръв и мляко в стомаха му да знае, че дзинският император отново е в играта и че животът му е в ръцете му. Тази развръзка се бе проточила твърде дълго.
Въпреки това императорът почти беше стигнал южната империя, където родът му продължаваше да управлява в блясък и изолация. Ако Чингис му беше дал само още няколко дни, щеше да навлезе в онези земи още тогава. Бе сигурен в това. Не знаеше нищичко за политическите игри между двете държави с изключение на това, че Сун сякаш имаха милионни армии. За момента му беше достатъчно да накаже със смърт северния император. Беше му достатъчно да язди с тумана си. Съжаляваше само, че Чингис не е жив да го види.
Изгубен в тъжните спомени, Хазар едва не се обърна да даде заповед на Хо Са и Самука, но си спомни, че и двамата бяха мъртви от години. Потръпна. Толкова хора бяха мъртви, откакто той и братята му се криеха от враговете си в едно мъничко дере, а зимата наближаваше. От онези уплашени и изгладнели деца в света се бе появила нова сила, но Хаджиун, Темуге и самият Хазар бяха единствените оцелели. Цената беше висока, макар той да знаеше, че на Чингис нямаше да му се посвиди да я плати.
— Най-добрите от нас — прошепна на себе си Хазар, докато гледаше равномерното приближаване на силите на Угедай. Беше видял достатъчно. Клекна, седна в седлото и рязко изсвири. Двама вестоносци пристигнаха в галоп. И двамата бяха с голи ръце, почернели от прах и носеха само копринени туники и гамаши, за да яздят бързо и леко.
— Първите четири мингхани да натиснат западния им фланг — рязко нареди Хазар на първия. — Да не позволят на врага да се изпречва на пътя на хана.
Вестоносецът препусна през бойното поле, младежкото му лице грееше от вълнение. Другият чакаше търпеливо, докато Хазар наблюдаваше прииждането и отдръпването на вълните хора подобно на стар ястреб, кръжащ над поляна. Видя как от някаква дупка изскочиха зайци и се втурнаха към него. Доволните му дружинници ги простреляха и слязоха от конете. Това бе друг знак, че теренът е пълен с препятствия и че атаката ще е още по-опасна.
Хазар се намръщи. Днес нямаше да грабне лесна победа. Дзинската войска превъзхождаше неговата в отношение повече от шест към едно. Дори след пристигането на Угедай и Толуй съотношението щеше да е две към едно. Хазар ги беше тормозил и покосявал, докато се движеха на юг, но така и не бе успял да принуди императора да спре и да се бие. Самият Угедай предложи да заобиколи отдалеч и да дойде от юг. Три дни бяха изминали мъчително бавно и накрая Хазар бе започнал да мисли, че императорът ще успее да стигне до границата и да се спаси, преди Угедай да дойде.