От недокоснатите задни редици на дзинската армия се надигна нестроен победоносен вик, но хората на Хазар се обърнаха в седлата и пуснаха по една последна стрела точно когато бойният дух на врага отново се вдигна. Виковете секнаха и мингханите с дюдюкане заеха новата си позиция и се приготвиха да нападнат отново. През последната половин миля движението на дзинската войска беше забавено; дори оставяха ранените си.
— Ето ги най-после — промърмори Хазар. — Ханът излиза на бойното поле.
Виждаше знаменосците на Угедай в множеството, което напредваше в тръс по неравния терен. Дзинските редици се приготвиха да ги посрещнат: събраха щитовете и наведоха пиките, които можеха да изкормят нападащ кон. Когато монголите стигнаха на двеста крачки, стрелите полетяха на черни вълни. Пукотът на хилядите лъкове напомняше на буйно горящ лагерен огън — звук, който Хазар познаваше по-добре от всеки друг воин. Изведнъж изпита увереност, че дзинците са паднали в ръцете им. Днес императорът нямаше да намери убежище.
Прозвуча друг грохот, много по-силен от познатото от детството бръмчене на тетивите. Беше като гръмотевица, последвана от полъх, който мина през хората му. Хазар впери поглед в издигащия се облак дим, който скри част от сблъскалите се редици на Угедай и дзинската армия, и попита остро:
— Какво беше това?
— Барут, господарю — незабавно отвърна един от хората му. — Използват огнени гърнета.
— На бойното поле! — Хазар се слиса. Изруга. Беше виждал да използват това оръжие от градските стени и знаеше какви поражения нанася. Железните гърнета, пълни с черния прах, можеха да пръснат парчета горещ метал през гъстите редици на хората му. Трябваше обаче да бъдат хвърляни достатъчно далеч, за да не пострадат и самите защитници. Не можеше да си представи как дзинците могат да ги използват, без да избият собствените си хора.
Още не беше успял да се окопити, когато се разнесе втори тътен. Поради разстоянието звукът бе приглушен, но той видя как мъже и коне политат във въздуха и се сгромолясват в тревата. После дойде миризмата, парлива и горчива. Някои от хората му се закашляха. Дзинците се развикаха тържествуващо и лицето на Хазар се изкриви от ярост.
Всички инстинкти го подбуждаха да препусне срещу враговете, преди да са се възползвали от временното преимущество, което бяха спечелили. Атаката на Угедай изгуби устрема си и само краищата на двете войски се сражаваха в далечината. Хазар се насили да запази самообладание. Това не беше нападение срещу друго племе. Дзинците бяха многобройни и имаха достатъчно кураж да изгубят половината от своите, за да изкормят хана на монголите. Бащата небе знаеше, че дзинският император желае това. Хазар усещаше погледите на хората си върху себе си. Чакаха заповедта му. Той стисна зъби и нареди:
— Задръжте. Чакайте. — Не откъсваше поглед от битката. Неговите две хиляди можеха да се окажат решаващи за победата — или просто да загинат в касапницата. Изборът, решението зависеше от него.
Угедай — яздеше доста назад в редиците — никога не беше чувал подобен грохот. Беше ревал, докато стрелите политаха с хиляди, отново и отново, преди воините му да извадят сабите и да атакуват. Мъжете около него препуснаха напред, всеки се стремеше да покаже куража си и да спечели одобрението на хана. За тях бе рядка възможност да се бият пред очите на мъжа, който управляваше народа. Никой не искаше да пропусне шанса си и всички напираха да се бият като обезумели, без да показват болка и слабост.
Но докато се носеха към врага, оглушителният грохот ги отхвърли назад. Лявото ухо на Угедай писна. Върху него се посипа прах. Той замаяно се опитваше да разбере какво става. Видя един изгубил коня си воин да стои вцепенено, с окървавено лице. Имаше трупове, десетки ранени се гърчеха и се мъчеха да изтръгнат забилия се в плътта им метал. Експлозията бе оглушила и зашеметила онези, които се бяха оказали най-близко. Редиците обаче продължаваха да се носят напред, Угедай видя как един изгубил коня си воин се запрепъва пред друг ездач и попадна под копитата.
Тръсна глава, за да я проясни, да премахне внезапната пустота в нея. Сърцето блъскаше в ушите му и сякаш някаква широка лента стискаше главата му. Спомни си как беше видял да мъчат някакъв нещастник — мимолетна картина с кожени ремъци около главата, които се стягаха с пръчка. Устройството беше просто, но предизвикваше ужасяваща болка, черепът поддаваше и накрая се счупи. Угедай чувстваше главата си точно така — сякаш около нея бавно се затягат ремъци.