Вдигна очи и видя стотици други да се приближават към него. Бяха с брони на обикновени войници, но носеха черни железни тръби. Видя ги как се мъчат под тежестта им, но продължаваха напред с някаква странна увереност. Командирите им изреваха заповеди да заредят и Толуй инстинктивно разбра, че не бива да им дава тази възможност.
И изрева прегракнало своите собствени заповеди. Хиляда от хората му се обърнаха да нападнат новата заплаха, като оставиха клина на Угедай да продължи без тях.
Дзинските войници падаха, докато се суетяха с фитилите и тръбите. Някои бяха смазани от конете, други умряха, докато поднасяха горящи фитили към оръжията. Много от тръбите паднаха на земята. Монголските воини обръщаха отворите им настрани и дори се хвърляха отгоре им със стиснати очи.
Не успяха обаче да стигнат до всички. Прозвучаха нестройни гърмежи и разкъсаха редиците им.
Един воин до Толуй излетя от седлото, без дори да успее да извика. Кон рухна на колене с окървавени гърди. Грохотът бе ужасяващ, после пушекът дойде на огромна сива вълна и ги заслепи. Толуй изведнъж изхвърча от седлото, падна, сабята му се прекърши и той загледа невярващо дръжката. Някой се стовари отгоре му, но не знаеше дали е враг, или някой от собствените му хора. С мъка успя да се измъкне, извади дългия си нож от ботуша си, вдигна го високо и закуца по димящата земя. Около него прозвучаха още гърмежи — тръбите изстрелваха зарядите си от камък и желязо.
Толуй не знаеше колко време се бият. В гъстия дим едва успяваше да превъзмогне страха си и да не му позволи да го погълне. Успокои се с преценки, принуди ума си да работи сред целия грохот и хаос. Дзинската войска можеше да достигне границата до залез-слънце: тя вече се намираше само на няколко мили, но противникът страдаше и умираше за всяка крачка. Когато пушекът се разсея, Толуй хвърли бърз поглед към слънцето и видя, че е значително по-ниско, сякаш беше паднало, докато се беше гърчил в облака. Направо не можеше да повярва, докато спираше един изгубил ездача си кон и се оглеждаше за добра сабя. Земята под краката му беше разкаляна от кръв. Гадеше му се от вонята на вътрешности и смърт, смесена с миризмата на изгорял барут — горчива комбинация, която не искаше да усеща никога повече.
Сюан, Синът на небето, яздеше недокоснат от касапницата. Миризмата на барут щипеше ноздрите му. Около него монголските тумани виеха и нападаха благородните му воини, разкъсваха ги със зъби и желязо. Лицето на Сюан беше студено, докато се взираше на юг над главите им. Виждаше границата, но смяташе, че монголите ще спрат, след като подмине простия каменен храм, който маркираше края на едната страна и началото на другата. По някаква случайност дзинската армия беше успяла да се върне на главния път. Бялата каменна постройка бе далечно петънце, оазис на мир, към който се бяха устремили биещите се армии.
Потеше се в доспехите си, засрамен от мисълта, че може да пришпори коня си и да препусне сам напред по пътя. Конят му бе великолепен силен жребец, но Сюан не беше глупак. Не можеше да влезе в земите на Сун като просяк. Армията защитаваше тялото му, но също така и последното богатство на Дзин, събрано в хиляди чували и торби. Жените и децата му също бяха тук, скрити от стени от желязо и верни мъже. Не можеше да ги остави на милостта на монголския хан.
С това богатство щеше да бъде посрещнат добре от братовчед си. С армия щеше да си осигури уважението на императора на Сун. Щеше да има място на масата на благородниците, докато планираха кампанията за освобождаването на земите на предшествениците си.
Тази мисъл го накара да се намръщи. Не обичаше особено роднините си в сунския двор. Лидзун, императорът, човек от поколението на баща му, гледаше на територията на Дзин като на своя собствена и твърдеше, че тя все още не е негова само поради някаква дребна грешка на историята. Имаше вероятност Сюан да пъха ръката си в гнездо на плъхове с бягството си в Сун. Нямаше друг избор обаче. Монголските козари бродеха из земите му, сякаш им принадлежаха, надничаха във всеки склад, описваха богатствата на всяко село и налагаха данъци, който никога нямаше да се научат как да харчат. Срамът от всичко това би трябвало да е непоносим, но Сюан никога не бе познавал мир. Беше израснал, свиквайки с унижението да губи империята си парче по парче от армията скакалци, и беше видял опожаряването на столицата на баща си. Сунският му братовчед със сигурност нямаше да подцени заплахата. Но пък и в миналото бе имало завоеватели, племенни вождове, които събирали пълчища и после умирали. Империите им винаги се разпадаха, разбити от невежеството и слабостта на по-низшите хора. Сюан знаеше, че император Лидзун ще се изкуси да ги игнорира и просто да изчака един-два века. Избърса потта от челото си и примигна от щипещата сол. Да, времето лекуваше всички болести, но не и тези проклети диваци. Монголите бяха изгубили своя велик завоевател, когато беше в зенита на силата си, но бяха продължили, сякаш отделният човек няма значение. Сюан не знаеше дали това ги прави по-цивилизовани, или просто бяха глутница вълци, намерила новия си водач.