Сунските редици се простираха на цели мили и в сравнение с тях маршируващите карета на дзинските им братовчеди изглеждаха нищожни. Хазар видя, че темпото им към границата се забавя. Запита се дали на дзинския император ще му бъде позволено да се измъкне, или ще бъде върнат. Тази мисъл му даде известна надежда и тя бе единствената малка утеха на фона на яростта и възмущението му. Та той беше спечелил битката! Дзинските части дни наред се бяха мъчили да го държат на разстояние, но нито веднъж не бяха предприели контраатака. Нападаха единствено когато хората му разкъсваха редиците им. Туманът му беше напоил земята с кръвта им, беше понесъл експлозии и порои нагорещен метал. Хората му бяха умирали, разкъсани на парчета, осакатени. Бяха спечелили победата си, а сега тя щеше да им бъде открадната.
Резервът му от две хиляди души все още бе свеж. Хазар даде знак с флаг на камиларите и момчетата заудряха барабаните накара, вързани от двете страни на животните. При сигнала бронираните коне препуснаха напред и воините бавно свалиха тежките си копия и ги насочиха небрежно, показвайки силата и уменията си. Стената ездачи отвърна на барабаните с крясък, от който кръвта на врага се смразяваше.
Двете хиляди на Хазар достигнаха пълна скорост само на двайсет крачки от потресените дзинци. Военачалникът успя да види как някои от тях забиват дългите си щитове в земята, но само щитове не можеха да спрат атаката му. За целта командирите трябваше да смесят щитоносци и копиеносци в неразрушима преграда. Изпълнените с ужас войници на императора обаче трябваше да продължат марша си към границата.
Монголските коне носеха броня, която покриваше главите и гърдите им. Самите воини бяха облечени в люспеста броня и шлемове и носеха копия и саби, както и пълни с провизии дисаги. Изсипаха се върху дзинските редици като лавина.
Хазар видя как най-близките редици рухват, смазани от копия и копита. Някои от конете се запънаха и зацвилиха и ездачите им ги заудряха яростно и закрещяха, за да ги накарат да продължат напред. Други се хвърлиха право през дзинците и копията на воините се прекършиха от силата на удара. Бойците захвърляха ненужните дръжки и продължаваха със сабите, заякналите от две десетилетия стрелба с лък мускули се свиваха и разгъваха неуморно, оръжията посичаха неумолимо озъбените лица на дзинците.
Топли червени капки опръскаха Хазар, когато убиха коня му, но той успя навреме да скочи от него. Усети кръв по устните си и се изплю с отвращение, без да обръща внимание на протегнатата ръка на дружинника, който се опитваше да го хване и да го качи на седлото. Яростта му от предстоящото измъкване на императора замъгляваше преценката му. Тръгна дебнешком към вражеските войници, държеше сабята си ниско, докато не се счепкаха. Ударите му бяха свирепи и точни и докато крачеше напред с хората си, дзинците предпочетоха да се отдръпнат, вместо да го атакуват.
Усещаше начумерените погледи на императорските войници, гледаше ги как мълчаливо се отдалечават от него. Изсумтя, когато сабята му се хлъзна по нечий щит, вдигна я пак и посече войника, след това повали още един. Едва тогава се качи на коня зад телохранителя си, за да види какво става.
В далечината предните редици на дзинската войска бяха стигнали до армията на Сун.
— Намери ми кон — извика Хазар.
Воинът обърна и препуснаха навън от дупката, която бяха изрязали в дзинската войска. Тя се затвори зад тях и очуканите щитове отново се вдигнаха.
Хазар се огледа за Угедай. Кръвта му се поуспокои и той обмисли положението. Дори дете можеше да разбере, че положението е безнадеждно. Изправени пред подобна армия, туманите можеха само да отстъпят. Ако сунските полкове атакуваха, монголите щяха да бъдат принудени да се изтеглят, щяха да бъдат прогонени от границата. Единственият избор бе между достойното отстъпление и бягството, сякаш вълци ги гонеха по петите. Хазар стисна зъби. Нищо не можеше да се направи.
Съпровождан от трима генерали с пищна броня и наметала, Сюан подкара коня си в тръс към сунските редици. Всички бяха прашни и уморени, но Сюан яздеше, сякаш нямаше начин да бъде върнат. Знаеше, че трябва да е първият, който стигне до армията. Разбира се, братовчедите му нямаше да позволят на простите войници да навлязат в териториите им. Единствено Сюан като император можеше да определя правилата относно себе си. Той бе Син на небето. Това бе титла без държава, той беше император без градове, но въпреки това запази достойнство, когато стигна първата редица войници.