Нещото спря само на няколкостотин крачки от хана и брат му. За момент никой не помръдна, после Толуй сви рамене и смуши коня си към него; яздеше изправен. Знаеше, че го наблюдават много повече мъже, отколкото присъстващите на празника в Каракорум.
Върна се с някаква торба. Хазар вече беше препуснал пред туманите да види какво става. Кимна на племенниците си и посегна към торбата. Толуй поклати едва забележимо глава и я подаде на Угедай.
Ханът само я гледаше и примигваше. Виждаше двойно. Толуй зачака заповед, но понеже брат му не каза нищо, сряза въжето на торбата и изсумтя от отвращение, когато измъкна за косата отрязана глава с изцъклени очи.
Хазар и Толуй я гледаха неразбиращо. Главата се клатеше и леко се завърташе ту на едната, ту на другата страна. Угедай присви очи и се намръщи, когато позна администратора от сутрешното посещение. Нима наистина го бе виждал днес? Изглеждаше му невъзможно. Тогава в земите на Сун нямаше армия, макар че тя би могла да се движи буквално по петите им. Посланието бе толкова ясно, колкото и мълчаливите редици, които стояха на границата, без да я пресичат дори една крачка. Нямаше да му позволят да стъпи на територията на Сун по каквато и да било причина.
Угедай отвори уста да заговори и внезапна болка пламна в главата му. Бе по-лоша от всичко, което бе изпитвал досега. Изпъшка безпомощно — тих гърлен звук. Толуй видя страданието му, пусна кървавата глава и приближи коня си до брат си.
— Зле ли ти е?
Брат му се олюля в седлото и Толуй се уплаши, че може да падне пред туманите. Ханът никога не би се възстановил от подобна поличба, не и пред погледа на врага. Толуй притисна коня си в коня на Угедай и го прегърна през рамо, за да го подкрепи. Разтревоженият Хазар застана непохватно от другата страна. Стъпка по стъпка поведоха хана към монголските редици и слязоха от конете веднага щом зяпналите ги воини ги заобиколиха.
Угедай се бе вкопчил с мъртва хватка в седлото. Лицето му бе някак изкривено, лявото му око сълзеше. Дясното бе широко отворено и изпълнено с болка, но той не се пусна, докато Толуй не започна насила да маха пръстите му от седлото. После изведнъж омекна и се свлече в ръцете на брат си. Тялото му бе отпуснато като на спящо дете.
Толуй стоеше втрещен и се взираше в бледото лице на брат си. Погледна Хазар и видя собствената си физиономия, отразена на лицето му.
— Имам добър шаман в лагера — каза Толуй. — Прати ми и твоя, заедно с най-добрите дзински и мюсюлмански лечители, които познаваш.
Като никога Хазар не възрази. Погледът му се върна към племенника му — в съзнание, но напълно безпомощен. Участ, която накара Хазар да потръпне.
— Добре, военачалнико — рече той. — Но трябва да наберем известно разстояние между себе си и онази армия, преди да са решили да изпитат силата ни.
— Води туманите, чичо. Аз ще взема брат си.
Направи му знак и Хазар му помогна да вдигнат Угедай на коня на Толуй. Животното изпръхтя от двойната тежест. Толуй хвана брат си през гърдите, за да го задържи, и потегли в тръс. Краката на Угедай се клатеха във въздуха, главата му висеше.
По залез-слънце воините на хана все още яздеха бавно към лагера си, намиращ се на повече от сто мили на север. Зад тях сунските войници запалиха факли по цялата редица — лъжлив хоризонт, който се виждаше от много мили.
Чагатай дръпна поводите на върха на хълма, потупа кобилата по врата и я почеса зад ушите. Двата тумана спряха зад него. Синовете и жените му чакаха търпеливо с тях. Беше избрал възвишението нарочно — искаше да види ханството, завладяно от Чингис и предадено му от Угедай. Оттук можеше да вижда на много мили и дъхът му секна при вида на огромните пространства, които притежаваше. Земята бе единственото истинско богатство.
Много години бяха изминали, откакто войските на Чингис бяха нахлули в този край. Белезите от свирепото им преминаване нямаше да зараснат поколения наред. Усмихна се при тази мисъл. Баща му беше старателен човек. Някои градове завинаги щяха да останат в развалини, засипвани с прах и пусти, обитавани единствено от духове. Но въпреки това дарът на Угедай не беше фалшив. Жителите на Самарканд и Бухара бяха възстановили своите стени и пазари. От всички други народи те най-добре знаеха, че сянката на хана е дълга, а отмъщението му — безмилостно. Под неговата закрила се бяха разраснали и бяха заложили на мира.
Чагатай присви очи към залязващото слънце и видя в далечината черни редици — кервани с каруци, волове и камили, проточили се на изток и запад. Пътуваха към Самарканд, който бе бяло петно на хоризонта. Чагатай не го бе грижа за търговците, но знаеше, че пътищата поддържат градовете живи и ги правят силни. Угедай му бе дал страна с добра почва, реки и чудесни стада. Гледката пред него беше достатъчна да се запита за собствените си амбиции. Достатъчно ли беше да управлява подобни земи, напоявани обилно и със сочна трева? Усмихна се. За син и наследник на Чингис — не, не беше достатъчно.