Наоми Новик — Сребърна приказка
Глава 1
Истинската история изобщо не е толкова хубава, колкото тази, която са ви разказвали. В истинската история мелничарската дъщеря със златната коса иска да хване някой благородник, принц, богаташки син, затова отива при лихваря, взима заем за пръстен и огърлица и се издокарва за празника. И тя е доста красива, затова съответният благородник, принц или богаташки син я забелязва и танцува с нея, и когато танците свършат, я хвърля на сеното в тихата плевня, а после се прибира вкъщи и се жени за богатата жена, която семейството му му е избрало. Тогава измамената мелничарска дъщеря разказва на всички, че лихварят е слуга на дявола и селото го прогонва, а може би дори го убива с камъни, така че тя успява да запази накитите за зестра и ковачът се оженва за нея преди онова първородно дете да се появи на бял свят малко преждевременно.
Защото за това става дума в историята: да се измъкнеш и да не си платиш дълговете. Не така я разказват, но аз знам. Баща ми беше лихвар.
Той не беше добър в работата си. Ако някой не му плащаше навреме, не му казваше нищо. Едва когато долапите ни съвсем се изпразнеха и обувките ни толкова се скъсаха, че падаха от краката ни, майка ми тихо му говореше късно вечер, след като си бях легнала и той отиваше измъчено да почука на няколко врати и да иска каквото му дължаха, а искането звучеше като извинение. А ако имахме пари вкъщи и някой му поискаше заем, той беше неспособен да откаже, дори и когато нямаше достатъчно за нас. И така всички пари, повечето от които бяха от зестрата на майка ми, се намираха в чуждите къщи. И на всички това им харесваше, макар и да знаеха, че би трябвало да се срамуват от себе си, затова често разказваха историята, особено когато бях наблизо.
Бащата на майка ми също беше лихвар, но той беше много добър лихвар. Живееше във Висня, на четиридесет мили от нас по стария неравен търговски път, който като въже с малки мръсни възли минаваше от село до село. Мама често ме водеше на гости, винаги когато можеше да събере малко дребни пари, за да плати на някой търговец да ни вземе отзад на каруцата или шейната си, с пет-шест спирки по пътя. Понякога за миг виждахме другия път през дърветата, пътя на Старик, който блестеше като повърхността на реката през зимата, когато вятърът е отвял снега.
— Не гледай натам, Мирием — казваше майка ми, но аз винаги поглеждах с надежда, че ще го видя по-добре, защото който караше колата винаги пришпорваше конете, докато пътят изчезнеше от погледа ни.
Веднъж, когато някой се беше отклонил от пътя, чухме звън на копита зад гърба си, сякаш се трошеше лед. Коларят бързо вкара конете зад едно дърво и всички се сгушихме между чувалите, а майка ми покри главата ми с ръка, за да не се изкушавам да погледна. Те минаха покрай нас без да спрат. Колата беше на дребен търговец, беден и незначителен, а рицарите на Старик спираха само за злато. Копитата прозвънтяха покрай нас и остър като нож вятър ни прониза, а когато се изправих, краят на тънката ми плитка и ръкавите на майка ми, където покриваше главата ми, побеляха от скреж. После скрежът бързо се стопи и изчезна.
— Е, достатъчно си починахме, струва ми се — каза коларят на майка ми, сякаш не си спомняше защо сме спрели.
— Да — отговори майка ми и кимна, сякаш и тя не си спомняше, а коларят се качи обратно на капрата, подкара конете и потеглихме. Бях достатъчно малка, за да не си спомням много от случката по-късно, и не достатъчно голяма, за да се интересувам от Старик повече, отколкото ме интересуваха обикновеният хапещ студ, проникващ през дрехите ми, и свитият ми стомах.
Не исках да кажа нещо, което да предизвика повторното спиране на колата, защото нямах търпение да стигнем до града и къщата на дядо ми.
При баба ми винаги ме чакаше нова рокля — проста, сиво-кафява, но топла и добре скроена, и всяка зима чифт нови кожени обувки, които не ми убиваха и не бяха грубо съшити по ръбовете. Тя ме тъпчеше до преяждане по три пъти на ден, а вечерта преди да си тръгнем правеше сметанов сладкиш, изпечен до златисто отвън, дебел, бял и ронлив отвътре, който украсяваше с фигури от сладки златни стафиди. След като бавно и с наслада изядях огромното парче, ме слагаха да спя на горния етаж в голямата, удобна стая, която е била спалня на майка ми и сестрите й като момичета. Майка ми сядаше до майка си пред камината и слагаше глава на рамото й. Те не говореха, но когато станах по-голяма и не заспивах веднага, виждах на светлината на огъня, че по лицата им се стичаха сълзи.
Можехме да останем. В къщата на дядо ми имаше място и ни приемаха с радост. Но винаги се прибирахме вкъщи, защото обичахме баща ми. Ужасно не го биваше с парите, но иначе беше безкрайно мил и нежен човек и се опитваше да компенсира недостатъците си: прекарваше по цели дни в студената гора, където ловуваше и събираше дърва, а когато беше вкъщи, се чудеше с какво да помогне на майка ми. В нашата къща нямаше женска работа, а когато не ни стигаше яденето, той прехвърляше от своята чиния на другите. Вечер, когато сядаше до камината, ръцете му винаги бяха заети с нещо, изработваше някаква нова играчка за мен или нещо за майка ми, украшение на стол или дървена лъжица.