Когато се върнах по обед, Сергей беше извадил коритото, а Степон беше донесъл вода от потока. Дори бяха стоплили вода, за да се изперат дрехите по-лесно. Погледнах ги и после извадих трите яйца, които жената на лихваря ми даде. Тя ме попита какво се е случило. Отговорих й, че брат ми е повръщал от нещо, което е ял, а тя каза, че най-добрият лек за болен стомах е да се пие сурово яйце и ми даде три яйца. Аз изядох едното, Сергей изяде едно и половина, а другата половина беше за Степон. После те нарязаха нашите малки зелки, за да ми помогнат, а аз изпрах дрехите си и когато свърших, сготвих обеда.
Глава 4
През цялата онази студена зима посявах среброто си. Пролетта дойде късно, лятото беше кратко и дори зеленчуковата градина растеше бавно. През април продължаваше да вали сняг. Хората идваха при мен отдалеч, от десетина различни села в околността, и взимаха заеми, за да преживеят. Когато през пролетта пак отидохме във Висня, върнах на дядо ми кесията, пълна с копейки в свитъци, готови да бъдат обърнати в злоти и внесени в банката. Там, затворени зад дебелите стени на трезорите и още по-дебелите градски стени, парите бяха в безопасност, недостижими за набезите на Старик. Дядо ми нищо не каза, само подържа кесията на дланта си, сякаш я претегляше, но очевидно се гордееше с мен.
Дядо ми и баба ми обикновено не канеха други гости, когато ние бяхме там, освен сестрите на майка ми. Не бях забелязала това по-рано, но сега го забелязах, защото неочаквано много хора постоянно идваха на чай или на вечеря. Къщата винаги беше осветена и огласена от весел смях и прошумоляващи елегантни рокли. През тази седмица в града се запознах с повече хора, отколкото при всичките ни предишни гостувания, взети заедно. Винаги съм имала тази смътна представа, че дядо ми е важна личност, но сега това ми стана десет пъти по-ясно. Хората се обръщаха към него почтително, всички, дори и равинът, го наричаха панов Мошел, а на масата той и още няколко души обсъждаха политиката на квартала и често решаваха спорните въпроси, сякаш това е тяхно право.
Не разбирах защо преди не бяха канили гости. Всички те бяха много мили и се радваха да се запознаят с мен.
— Това не е ли малката Мирием? — попита панова Идин, като ми се усмихваше и ме галеше по бузата. Тя беше жена на един от приятелите на дядо ми. Не си спомнях да съм я виждала преди, сега всичко ми се струваше толкова отдавна. — Колко си пораснала! Сигурно скоро ще танцуваме на сватбата ти.
Като чу това, баба ми се намръщи, а майка ми изглеждаше още по-нещастна. Тя винаги стоеше в ъгъла на салона, когато идваха гостите, приведена над ризата от прост лен, която шиеше за баща ми, и разговаряше с тях само в краен случай, и то не особено учтиво — майка ми, същата жена, която винаги беше мила към хората от селото. Към същите тези хора, които й бяха взели хляба от устата и които не биха я пуснали да влезе в къщата им.
— Защото вярвам, че човек няма право да представя свинското ухо за копринена чантичка — отговори дядо ми безцеремонно, когато най-после го попитах за гостите. — Баща ти не можеше да ти даде зестра, каквато гостите, които идват в тази къща, очакват моята внучка да има, а се бях заклел пред майка ти, че повече никога няма да слагам пари в джоба му и да го спасявам.
Сега разбрах защо не канеше богатите си познати и защо не искаше баба ми да ми купува рокли с кожа и златни копчета по тях, както си беше помислил тогава. Не искаше да прави принцеса от мелничарската дъщеря с взетите на заем украшения и да я пробутва на някой кандидат за женитба, който би бил достатъчно глупав, за да се излъже, или пък на друг, който би се измъкнал от сделката, когато разбере истината.
Не му се сърдех. Харесвах го много повече заради тази безмилостна откровеност и ми беше приятно, че сега канеше гости и дори се хвалеше с мен и как съм взела кесия със сребро и съм я върнала, пълна със злато. Приятно ми беше, когато усещах погледите им и разбирах, че ме преценяват и претеглят, като че ли съм кесия с пари, а аз мога да ги погледна с вдигната глава, защото знам колко струвам.
Вместо това установих, че се сърдя на майка ми. Сестрите й пак дойдоха на вечеря в деня преди да си тръгнем. На масата бяхме дванайсет души, а на двора си играеха и крещяха много малки деца. Седях до моята братовчедка Басия. Година по-голяма от мен, тя беше красива със закръглените си рамене, с бляскавата си кестенява коса, с перлената огърлица и обици. Беше уверена и грациозна. Преди месец беше ходила при сватовника и сега гледаше със засмени очи и загатната усмивка, докато майка й разказваше за един млад човек, който се очертаваше като избраник: Исак, бижутер като баща й, много способен, макар че дядо ми поклати глава малко скептично и зададе безброй въпроси за бизнеса му. Ръцете й бяха гладки и меки. Тя никога не беше вършила тежка работа, дрехите й бяха добре скроени, с красиво избродирани цветя и пойни птици по тях.