Малко обаче се притеснявах за собственото си благосъстояние, въпреки наличието на четиринайсет златни монети в банката на дядо ми. Знаех, че тези пари не са от моята лихварска дейност; това бяха парите от зестрата на майка ми, които най-после си бяхме върнали. Баща ми ги беше раздал толкова бързо след сватбата и те бяха потънали в чуждите джобове преди още аз да се родя, а толкова малко бяха изплатени, че всички съседи на километри наоколо ни дължаха пари. Те бяха стегнали къщите и хамбарите си, бяха си купили добитък и семена за посев, бяха оженили дъщерите си и дали начален старт в живота на синовете си, но междувременно майка ми гладуваше, а те гонеха баща ми от прага на къщите си. Възнамерявах да си върна всеки грош, и то с лихвите.
Но вече бях събрала лесните пари. Част от останалите бяха несъбираеми. Някои хора, които бяха взели пари от баща ми, бяха умрели, а други бяха заминали много далеч и беше невъзможно да ги открия. Сега взимах повече от половината вноски в стока, или труд, или нещо друго, а превръщането им в пари не беше лесна работа. Къщата ни вече беше удобна, имахме толкова кокошки, колкото бяхме в състояние да отглеждаме. Бяха ми предлагали да ми платят с овца или коза, но ние не знаехме как се гледат. Можех да ги препродам, но това беше трудно, а трябваше да внимавам да не давам на длъжниците си дори и един грош по-малко от пълната сума, която щях да получа на пазара. Те щяха да кажат, че съм ги измамила, независимо от времето и работата, която съм вложила за продажбата.
Нови заеми давах само на онези, за които имаше някаква приемлива вероятност да ги върнат — само малки суми и то предпазливо, но така обратно се връщаше също толкова малък и предпазлив поток от пари. Освен това не знаех каква част от длъжниците ще престанат да плащат. Но въпреки това реших, като преглеждах сметките, че ще започна да плащам на Ванда: всеки ден тя ще изчиства половин грош от задълженията на баща си и ще получава половин грош за себе си, така че ще взима една действителна монета и двамата с баща й ще имат чувството, че тя печели пари.
Точно бях решила, че следобед преди да си тръгне ще й кажа, когато тя безцеремонно блъсна вратата и нахълта вътре, притиснала към гърдите си все още пълната със зърна кошница, и каза:
— Били са в двора на къщата.
Не знаех за какво говори, но все пак се разтревожих и станах на крака; беше пребледняла и изплашена, а тя не беше страхлива.
— Покажи ми — каза баща ми. Стана и взе железния ръжен от огнището.
— Крадци ли? — попита майка ми с тих глас, което беше и моята първа мисъл, щом изобщо някаква мисъл се появи в главата ми. Радвах се, че бях занесла парите в града и ги бях депозирала в банката. Но после излязохме навън след баща ми в задния двор, където пилетата все още разочаровано крякаха, че не са получили храната си, и Ванда ни показа следите. Това не бяха следи от крадци.
Копитата бяха оставили бледи отпечатъци върху пресния пласт скоро навалял сняг и не бяха пробили ледената коричка под него, но бяха много големи, с размера на конски копита, само че раздвоени като на елен и с шипове в предния край. Стъпките стигаха до стената на къщата, а после някой беше слязъл от животното и беше погледнал вътре през прозореца — някой, обут със странни, островърхи ботуши, но и те не бяха пробили ледената коричка.
Първо не повярвах. Следите бяха странни наистина, но си помислих, че може би някой се шегува, както децата от селото, които ме замеряха с камъни, когато бях малка. Някой се беше промъкнал, за да остави тези стъпки и да ни подплаши, или дори нещо още по-злонамерено, за да замаскира кражбата, която замисля. Но преди да си отворя устата, осъзнах, че никой не би могъл да направи отпечатъците, без и той да остави следи в снега. Освен ако по някакъв начин се бяха надвесили от покрива с пръчка. Но покривът беше непокътнат, а разцепените копита бяха описали дълга пътека през двора ни и изчезваха някъде около дърветата. Когато погледнах в тази посока, видях, че блестящият сребърен път все още е там.
Не казах нищо, а майка ми и баща ми също мълчаха. Само Ванда глухо промълви:
— Това са Старик. Старик са били тук.
Приказните владетели и мистериозните животни, които надничат през прозорците на голямата ни стая, нямаха място в нашия заден двор. Наведох се и сама погледнах вътре. Нямаше кой знае какво да се види, освен моето тясно легло и огнището с тенджера на него, бюфетът, който баща ми беше измайсторил като подарък за майка ми, чувалът със зърно в килера. Домът ми изглеждаше толкова обикновен, толкова прост, че самата идея ставаше още по-абсурдна. Изправих се и пак погледнах следите, сякаш се надявах, те изведнъж изчезнат и да престанат да правят света нелогичен и абсурден.