Никой не се учуди, че ме вижда. Никой не ме попита къде съм била. Всички ме целуваха като ме видеха за пръв път и ми казваха, че много съм пораснала, а някои дори ме питаха кога ще танцуват на моята сватба. Радваха се, че бях там, радваха се, че помагах, но в същото време нямах значение. Нямаше нищо специално в мен и се радвах, толкова се радвах, че отново съм обикновена.
Накрая и аз седнах на масата да напълня собствената си чиния, изморена от сервирането и готвенето, достатъчно изморена, за да не мисля за нищо. Вечерята свършваше и гостите си тръгваха, вече казваха довиждане и излизаха от вратата. Аз все още бях дълбоко под водата, неразличима риба в пасаж. После изведнъж потокът прекъсна. Хората се разотидоха и на входа се показа човек с ливреята на царски лакей в червено, златно и черно, който ни изгледа отвисоко с леко презрение, произтичащо от взето на заем превъзходство.
И когато влезе, аз се изправих. Не беше моя работа, не беше работа на неомъжено момиче в къщата на дядо ми, но станах и остро го попитах през масата:
— За какво идваш?
Той замълча и ме изгледа, после каза много хладно:
— Нося писмо за Ванда Виткус: ти ли си Ванда Виткус?
През целия следобед Ванда плуваше около мен в тълпата от жени; тя носеше тежки табли с чинии и големи кофи с вода, и почти не си говорехме, но се поглеждахме и бяхме заедно в работата, в безопасната и проста работа. Тя стоеше в дъното на стаята пред кухнята и след малко излезе напред, избърса мокрите си зачервени ръце в престилката, а лакеят й подаде писмото: дебел сгънат лист тежък пергамент, запечатан с голямо парче опушен червен восък с няколко капки като кръв, които се бяха стекли, преди да се втвърди.
Тя го взе, отвори го и дълго го гледа, после вдигна престилката и покри устата си с нея, стисна устни, кимна два пъти с глава, сгъна писмото, хвана го здраво и го притисна към гърдите си, после се обърна и отиде в задната част на къщата към стълбите. Лакеят ни изгледа пренебрежително — ние не бяхме важни, нямахме значение — обърна се и излезе от къщата толкова бързо, колкото беше дошъл.
Аз все още седях на масата. Разговорът около мен продължи; потокът пак потече — Кога пак ще дойдеш в града, Колко годишен е най-големият ти син, Как върви търговията на мъжа ти? — равномерни, плискащи се вълни, но аз не се върнах под водата. Дръпнах стола си от масата и се качих горе в кабинета на дядо ми. Той седеше там с няколко други възрастни мъже и всички разговаряха с дълбоки гласове; те пушеха пури и лули и обсъждаха работата си. Погледнаха ме намръщено: не ми беше там мястото, освен ако не идвах да им донеса още бренди, или чай, или ядене.
Но дядо ми не се намръщи. Той само ме погледна и отмести чашата и пурата си.
— Ела — каза той и ме заведе в малката стаичка до кабинета си, където държеше важни документи, заключени зад стъклени врати. Затвори вратата зад нас и ме погледна.
— Имам дълг — казах аз. — Трябва да намеря начин да го изплатя.
Глава 21
На сутринта имаше червени пришки по дланите ми, където бях държала сребърната верига със Сергей и Степон. Снощи, преди да си тръгне, царицата ме попита:
— Как мога да ти се отплатя?
Не знаех какво да кажа, защото аз точно това правех; отплащах се. Мирием ме беше извадила от къщата на баща ми за шест копейки, а аз струвах само три прасета за баща ми, който крадеше пари от нея с лъжи. Майка й беше сложила хляб в чинията ми и обич в сърцето ми. Баща й беше благословил хляба с песен, преди да ми даде да ям. Нямаше значение, че не разбирах думите. Те ми го дадоха, въпреки че не знаех защо го правят и мислех, че са дяволи. Мирием ми беше плащала със сребро за работата ми. Тя ми беше подала ръка и беше взела моята, сякаш съм някой, който може сам да сключва сделки, а не някой, който краде от баща си. В нейната къща имаше храна за мен.
А този Старик искаше да я вземе, без да плаща. Накара я да му дава злато, за да спаси живота си, сякаш му принадлежеше, просто защото е достатъчно силен, за да я убие. Баща ми беше достатъчно силен, за да ме убие, но от това не следваше, че му принадлежа. Той ме продаваше за шест копейки, за три прасета, за бутилка крупик. Опитваше се да ме продава отново и отново, сякаш все още бях негова, нищо, че вече ме беше продал. Така разсъждаваше и този Старик. Той искаше да я задържи завинаги и тя да му носи още злато, без значение какво иска тя, защото беше силен.