Поех дълбоко дъх, все още се страхувах, но и донякъде изпитах облекчение: това правеше отговора по-лесен.
— Знам, че има трима — казах аз, сложих и другата си ръка върху ръката на майка ми и също я стиснах. — Трябва да го направя, знам, че трябва.
Взех деформираната златна корона и я занесох в дюкяна на Исак, където сега по-малкият му брат го заместваше. Той внимателно я претопи и я изля в плоски кюлчета. Скрих ги в една торба и отидох с нея на големия пазар в центъра на града. Едно по едно ги размених, без да се интересувам дали сделката е добра, стига да беше бърза. Замених ги за една кола, два силни коня да я теглят, кафез с пилета, брадва, трион, чукове, пирони. Купих рало с палешници, два остри сърпа, чували със семена за посев от ръж и боб. Сергей и Ванда дойдоха с мен; те натовариха всичко в колата на висока купчина. И накрая купих две съвсем еднакви дълги наметала с качулки, тъмносиви: беше добра сделка, цената им много беше паднала от вчера, намерих ги на една сергия, пълна с такива.
Отне ни доста време, докато закараме препълнената кола до къщата на дядо ми: улиците бяха пълни с коли, които почти не помръдваха. Докато бавно се придвижвахме напред, Ванда каза:
— Има сватба.
Погледнах през страничната уличка към голямата катедрала и видях как една принцеса слиза по стълбите и носи моята елфическа бяло-златна рокля и тънка корона на главата си; тя се усмихваше триумфално, а същото правеше и съпругът й до нея, сред тълпата от бляскави благородници. Потърсих с поглед Ирина — тя вече беше в подножието на стълбите с царя до нея и се качваше в отворена каляска. Слънцето огряваше сребърната й корона, а той седна, облегна се на лакът и изглеждаше раздразнен и отегчен, но нямаше следи от демона, който се криеше под кожата му. Бързо отклоних поглед.
Докато се приберем стана късно, но слънцето още не беше залязло: в края на краищата, вече беше почти лято. Не чакахме да вечеряме. Беше дошъл нашият ред да кажем довиждане на оредяващите гости. Целунах дядо си и баба си на масата, а дядо ми ме дръпна към себе си и ме целуна по челото.
— Помниш ли? — попита ме тихо той.
— Да — отговорих аз. — В улицата зад къщата на Амтал, до синагогата.
Той кимна.
Качихме се на колата и отпътувахме, а всички ни махаха. Сергей и баща ми седнаха на капрата: конете бяха скъпи, но хубави, добре обучени коне; не беше трудно да ги караш. Аз носех наметалото и вдигнах качулката над главата си. Дори и в този час улиците бяха оживени: гостилниците изваждаха маси и столове навън, за да седнат хората на хубавото време, а ние трябваше да завием по една тясна уличка, където децата бяха прибрани вътре за вечеря. Стигнахме до средата на улицата и за момент тя остана съвсем празна. Майка ми разстла наметалото върху два чувала със зърно на дъното, сякаш аз лежа там заспала. Степон свали ботушите си — моите стари ботуши — и ги сложи да се подават от края. После се измъкнах от колата.
Останах под сянката на две къщи, докато колата продължи пътя си надолу по улицата към портите на еврейския квартал. Там и на градските врати щяха да искат от баща ми имената на всички пътници в колата и той щеше да каже и моето име с другите, щеше да плати пътната такса за всички с няколко монети отгоре, за да ускори работата. Ако Ирина станеше подозрителна и утре изпратеше хора да ме питат дали знам къде е отишъл Старик, всеки напълно честно щеше да отговори, че съм напуснала града преди свечеряване със семейството си; щяха да видят, че така е записано собственоръчно от стражите и никой нямаше да признае, че ни е пуснал набързо, защото е взел подкуп.
Когато колата вече не се виждаше, аз нахлупих качулката си още по-ниско, прегърбих рамене като някоя стара баба и тръгнах по тесните улички към синагогата, а там попитах един млад мъж, който отиваше да се моли, къде е къщата на Амтал; той ми я показа. Калдъръмът на улицата зад нея беше стар и изтъркан; имаше дълбоки следи от колелата на каруци, липсващи камъни и дупки. На гърба на къщата в средата имаше тесен вход, широк, колкото да се промъкне човек, а пред него бяха натрупани чували с боклук. Проврях се между тях и стигнах до решетката на стария канал. Лесно я отворих и там ме чакаше стълба, по която да сляза долу. Чакаше много хора да слязат долу, тук, близо до синагогата, в случай че един ден през стените на квартала влезеха мъже с факли и брадви, както това е станало на запад, когато бабата на баба ми била младо момиче.