Влязох вътре и дръпнах решетката на място, а после тръгнах надолу по дългата стълба към канала. Единственото осветление над главата ми идваше от кръглата решетка, през която проникваха лъчите на залязващото слънце, а тя ставаше все по-малка и по-малка, като слизах надолу. Нямах фенер или факла, но и не исках да имам. Светлината отдалеч би съобщила на някого, че идвам. Този път трябваше да го извървя на тъмно.
Застанах с гръб към стълбата, протегнах ръце и опипвах стените, докато намерих малката дупка, издълбана под формата на звезда с шест лъча. Сложих ръка върху нея и тръгнах напред бавно в тъмнината, като държах пръстите си разтворени на тази височина. Отброих десет крачки и напипах друга звезда.
Стори ми се, че вървя дълго, но сигурно не беше така: разстоянието от синагогата до градските стени не беше толкова голямо. Последната светлина от решетката се скри зад мен много бързо. Не виждах нищо, задушавах се, а дишането ми звучеше ужасно шумно в собствените ми уши. Но продължавах да броя до десет и ако не успеех да намеря следващата звезда, опипвах стената, докато я намеря, или се връщах една крачка назад и пак я търсех. Веднъж трябваше да се върна две крачки назад, а под ръцете ми имаше само гола стена — изплаших се, направих четири крачки напред и накрая я открих. После звездите свършиха, стената под ръката ми изчезна, спънах се в някаква издатина в пръстта и паднах, като опрях ръце в лепкава кал. Изправих се, изтрих се в наметалото, върнах се пипнешком в тъмното, докато намерих с пръсти ъгъла на завоя и стената на тунела.
Спомних си какво ми разказа дядо ми, когато бяхме само двамата в малката стаичка.
„Навремето, преди обсадата, там имаше кула в стената. Войниците на херцога я разрушиха, когато направиха пробива. А после, когато построи пак стената, херцогът не пожела да възстанови кулата. Имаше пари за това. Но той предпочете да не я възстановява. Защо не? — Дядо ми разпери ръце и сви рамене в недоумение. — Кула, която да пази гърба на града, защо не? И когато стената беше построена отново и всички работници си отидоха, двамата с брат ми Йошуа решихме да разберем защо и слязохме долу в канализацията с въжета, за да не се загубим. И намерихме тунела, който беше направил.
Никой друг не знае. Само прачичо ти, баба ти, Амтал и равинът. Амтал поддържа решетката чиста. Аз му плащам за това, плащам му наема. Когато остарее, ще каже на сина си. Никога не го използваме: нито за контрабанда, нито за да избегнем таксите. Никой не знае, че знаем. Там сигурно са го сложили този твой съпруг, в тази кула в края на тунела.
Сега трябва да ми кажеш, Мирием. Разбираш какво представлява този тунел. Този тунел е живот. Ако пленникът им изчезне, дори и тебе да не те хванат, тези големите — херцогът, царят, — те няма да вдигнат рамене и да кажат, е, голяма работа. Те ще питат как. Ще търсят следи. Може би ще затворят входовете към канала. А може и да тръгнат по следите и да намерят решетката. Може би дори ще излязат оттам, ще видят къщата на Амтал, ще опрат нож в гърлото на децата му и Амтал ще им каже кой му плаща да го поддържа чист.
Казвам ти това с надежда да разбереш, че нищо не е сигурно. Ако дойдат тук, дори и Амтал да им е казал името ми, има неща, които мога да направя, за да се защитя. Аз имам много пари и съм полезен на херцога. Той няма да бърза да ме унищожи, не е такъв човек. А има и шанс те да не направят нищо от тези неща. Може да кажат, той е магическо същество, излетял е! Не е минал през канализацията. Може и да оставят нещата така.
Затова не ти казвам, че слагаш моя живот и живота на баба ти на кантара. Казвам ти, това са опасностите. Някои е по-вероятно да се случат от други. Претегли ги, пресметни всичко и ще знаеш цената. После ти самата трябва да кажеш, това ли дължиш?
Толкова много ли дължиш на този Старик, който дойде и те взе без твоето и нашето съгласие, незаконно? Неговите действия, не твоите, са го довели в това положение. Крадецът, който е откраднал нож и се е порязал на него, не може да обвинява домакинята, че го е държала остър.”
Не почака да му отговоря. Погали ме по бузата и излезе.
И ето че сега стоях пред завоя на тунела на херцога, опряла ръце в калта — това беше спасителния път за моя народ, който може би щях да затворя завинаги, за да спася народа на Старик. Възможно беше да ме заловят, ако в другия край имаше стражи, и да не направя нищо добро за никого. Вече си бях отговорила на въпроса, но трябваше да продължавам да си отговарям с всяка крачка, която правех по прохода, и така до самия край.
След като Мирием слезе от колата, аз свалих ботушите си и ги пъхнах да се подават от наметалото. Нямах нищо против да ги сваля, защото беше топло, а и без това седях вътре в колата. Толкова се радвах, че си тръгваме от този ужасен град. Сега беше станало още по-лошо отпреди. Улиците навсякъде бяха пълни с хора, защото нямаше сняг и те искаха да са навън, да говорят в един глас и да вдигат шум. Седях в дъното на колата до чувалите, които се преструваха, че са Мирием, и се мъчех да се преструвам, че и аз съм чувал. Трябваше само да лежа със запушени уши и да чакам да излезем от града. Много време мина, докато стигнем до големите градски врати и панов Манделщам слезе от колата, за да даде пари на човека на вратата, защото градът беше толкова ужасно място, че трябваше да платим, за да излезем от него.