Но след това Сергей пое юздите и каза „Дий” на конете като истински колар, а те тръгнаха бързо и излязохме от града. За известно време всички бяхме в безопасност. Сергей караше, докато пътят зави и вече не се виждаха градските врати, ако седиш отзад в колата и се обърнеш да погледнеш. Помъчих се да ги видя, когато той спря колата, но не се виждаха, макар че все още виждах дима, който излизаше от къщите и всички хора в тях. Тотава Сергей даде поводите на панов Манделщам, скочи на земята, погледна ме мен и Ванда, и всички нас, и ни кимна за довиждане. Той щеше да отиде зад градските врати, да се скрие и да чака Мирием да излезе, ако излезе.
Не ми харесваше, че оставяме Сергей. Ами ако Мирием не излезе? Ами ако Старик излезе сам? Той може да убие Сергей. Може пак да го остави да лежи безчувствен на земята. Ами ако вместо него излезе царят? Това щеше да е също толкова лошо, може би дори още по-лошо.
Панов Манделщам искаше да отиде вместо Мирием, после искаше да отиде с Мирием, но Мирием му отговори не и не. Каза не на първото, защото Старик на нея нямаше да й направи нищо лошо, а на второто, защото един човек щеше да бъде по-тих, в случай че там има страж и още защото не можеше да излъжем стражата на вратите, ако двама души липсват, но това не бяха истинските причини. Истинската причина беше, че панов Манделщам беше ранен. Целият беше покрит със синини.
Знаех това, защото по врата му имаше морави следи, които се виждаха под ризата му, въпреки че Старик не го беше ударил там. Знаех колко силно трябва да те удари някой, за да се появят синини на други места. Старик го беше ударил толкова силно и знаех, че има червени петна навсякъде под дрехите му, а дори и да не знаех това тогава, пак щях да знам, че е ранен, защото куцаше и от време на време слагаше ръка на кръста си и дишаше внимателно за малко, а също така и два пъти заспа през деня.
Мирием обаче не каза това, каза само онези други причини.
— Тогава ще те чакам вън от града — каза накрая панов Манделщам.
Мирием и на това отказа, но панов Манделщам твърдо клатеше глава, беше я оставил да му каже не преди, но вече не искаше да чуе никакво не, а й каза също, че не знае къде е къщата.
Тогава Сергей каза на панов Манделщам:
— Аз ще я чакам. Ти не можеш да ходиш бързо. Аз мога да я доведа до къщата.
Панов Манделщам продължаваше да се тревожи, но Сергей беше по-едър и по-силен от него, освен това не беше ранен.
— Той е прав — каза Мирием. — Двамата ще стигнем по-бързо.
И беше решено, че Сергей ще чака Мирием, а ние останалите ще продължим пътя си, така че ако някой дойде в къщата и ни търси, преди те да са се върнали, ние да сме там, да работим из къщата и да кажем, че Сергей и Мирием са отишли да доведат козите.
— Но ние ще сме се върнали много преди това — каза Мирием, сякаш всичко, което те със Сергей трябваше да направят, беше да ходят от града до къщата, но тя всъщност не го вярваше. В началото си помислих, че е глупава, защото не беше сигурна дали ще излезе оттам. Но тя не беше глупава; тя не го мислеше. Разбрах го, защото когато се качихме в нашата стая да си вземем нещата, Мирием дойде и каза на Сергей:
— Благодаря ти. Не идвай до градската стена. Когато слезеш от колата, чакай ме между дърветата близо до пътя. Аз ще те намеря там.
И тогава разбрах, че тя не го мисли. Също така не знаеше дали ще излезе и се радваше, че ще я чака Сергей, защото не искаше баща й да пострада, а знаеше, че панов Манделщам нямаше да се съгласи да чака между дърветата. Тя каза на Сергей да чака между дърветата и аз се зарадвах, но после Сергей я погледна и каза:
— Ще те чакам близо до стената. Може би ще имаш нужда от помощ.
Тогава Мирием вдигна ръце и каза:
— Ако имам нужда от помощ, тя ще е прекалено голяма. А ако нямам, значи няма да имам.
Но Сергей вдигна рамене и повтори:
— Ще те чакам, както ти казах.
И така той щеше да чака близо до тази стена, от която можеше да излезе някой Старик, някой демон или мъже с мечове. Онези мъже с мечове, които бяха извели Старик от къщата, всички бяха едри и силни като Сергей, а те имаха мечове и техните тежки облекла сигурно не можеха лесно да бъдат пробити, затова дори и да не бяха толкова страшни, колкото някой цар или Старик, те все пак бяха достатъчно страшни. Не исках Сергей да бъде убит от тях. Не исках и Мирием да бъде убита от тях, макар че още не я познавах толкова добре, но най-вече не исках панова Манделщам да е тъжна, което за мен беше важна причина, макар и не толкова важна, че да го искам за себе си, както го исках за Сергей.