И бях много уморен да се страхувам през цялото време. Имах чувството, че съм се страхувал, и страхувал, и страхувал винаги. Дори не знаех колко съм се страхувал до тази сутрин, когато не ме беше страх от нищо за известно време, защото Ванда дойде в стаята с това магическо писмо от царя и си помислих, че всичко се е свършило и вече никога няма да ме е страх и мога да спра да се страхувам от най-различни неща. И това беше толкова хубаво, и бях толкова щастлив, а сега пак ме беше страх.
Но не зависеше от мен. Зависеше от Сергей, а той нямаше да чака встрани от пътя между дърветата. Затова седнах в колата, когато панов Манделщам я подкара и гледах как Сергей се отдалечава от пътя и влиза в гората, за да извърви целия път до другата страна на града, на този ужасен град, и гледах, докато вече не го виждах. После легнах на дъното на колата до чувалите. Те вече не трябваше да бъдат Мирием, затова панов Манделщам ме зави с наметалото и сложи главата ми на един чувал като възглавница, а аз пъхнах ръка в джоба си и стиснах орехчето, което мама ми беше дала, и си казах, че всичко ще бъде наред. Ще стигнем до къщата и Сергей ще дойде, аз ще засадя орехчето, мама ще порасне и ще бъде с нас. И всички ще бъдем заедно.
Колата вървеше толкова бавно, докато бяхме в претъпкания с хора град, но извън него пътувахме много бързо. Странно беше да сме на пътя и да няма сняг. Видяхме много животни, като катерички, птици, елени, зайци и те всички тичаха насам-натам, много щастливи, че е дошла пролетта. Те ядяха трева, листа и жълъди и бяха толкова оживени, че не се страхуваха от нас, хората. Дори и зайчетата покрай пътя само ни поглеждаха и продължаваха да ядат; бяха толкова гладни, че не им оставаше време да се страхуват. Много ми беше приятно да ги гледам. Помислих си, и на тях помогнахме. Беше като това, което Ванда каза, как ще направим нашата къща място, където ще храним други хора. Дори и животните бяхме нахранили.
Знаехме, че сме близо до къщата, защото по пътя имаше друга къща, която си спомняхме. Пред плевнята на тази къща имаше облегнато голямо колело от каруца, а стената беше изрисувана с цветя. Преди бяхме видели само върха на цветята, защото снегът покриваше останалата част, а сега, когато нямаше сняг, виждахме целите цветя. Те бяха високи и красиви, червени и сини. Стопанинът на къщата стоеше до плевнята и гледаше зелените ниви, засети с ръж, после погледна към нас и аз му махнах с ръка, а той се усмихна и също ми махна.
— Няма да можем да караме до самата къща — каза панов Манделщам, защото нямаше път и дърветата бяха много гъсти, когато вървяхме пеш, но се оказа, че греши или че не си спомняхме добре. Видяхме мястото, откъдето бяхме излезли между две големи дървета и беше достатъчно широко, за да минат конете. Продължихме нататък и все още имаше място, макар и не много. Колата не беше много голяма и успявахме да се проврем. Започваше да се стъмнява и панова Манделщам каза:
— Може би трябва да спрем и да нощуваме тук, за да не пропуснем къщата.
Но точно тогава Ванда извика:
— Виждам къщата.
Аз също я видях и скочих от колата, въпреки че панов Манделщам продължи да кара напред, заобиколих я, изтичах пред конете, стигнах до двора, а къщата беше там и ни чакаше.
Само ако и Сергей беше там, нямаше да има нищо по-хубаво, но и така беше много хубаво. Помогнах на панов Манделщам да разпрегне конете, почистихме ги и ги нахранихме. Почти стигах до гърбовете им, макар и не съвсем, но те стояха мирно, дори и когато се пресягах нагоре с четката. Извадих два моркова от градината и им ги дадох, а те ги харесаха. Помогнах да разтоварим колата с всички хубави неща в нея, подредихме всичко, а Ванда пусна пилетата да потичат и се почистят с клюнове. Утре щяхме да им направим кокошарник. През това време панова Манделщам в къщата готвеше, отвътре се разнасяше хубава, топла миризма, а от прозорците и вратата, която тя беше оставила отворена, излизаше светлина.
— Отиди да си измиеш ръцете преди вечеря, Степон — каза панов Манделщам и аз отидох в задния двор, където имаше голямо корито, пълно с вода. Гребнах с канчето и се канех да си измия ръцете, но си помислих, ако сега ги измия, нямаше да искам пак да ги цапам, после щяхме да вечеряме и да си лягаме. Вече беше късно. А не исках да чакам повече.