Затова взех канчето и отидох в предния двор, точно пред вратата на къщата, изкопах дупка в земята, извадих орехчето от джоба си и го пуснах в дупката. Натиснах го в пръстта и казах:
— В безопасност сме, мамо. Сега можеш да растеш и да бъдеш с нас.
Готвех се да го засипя с пръст и да го полея с вода, но видях, че нещо не е наред. Погледнах бялото орехче. То седеше там в топлата кафява почва и изобщо не изглеждаше както трябва. Сякаш се опитвах да засадя монета, за да израсне дърво, което да ражда пари. Но никакво дърво не може да израсне от монета.
Глава 22
Василия пристигна за сватбата си разярена, разбира се; почти толкова разярена, колкото и баща й. Тя справедливо беше очаквала да бъде царица, с всички отлични аргументи за такъв брак. Вместо това ето ме мен, триумфално заела нейното място, а следващият кандидат за ръката й по йерархия беше непривлекателен ерцхерцог, трийсет и седем години по-стар от нея, който вече беше погребал две жени, а не красивият млад цар, който щеше да сложи корона на главата й.
Не стигаше това, ами сега я бях довлякла по целия път през сняг и виелици до Висня, малък забутан град до главното седалище на баща й на запад, с неговата голяма цитадела от червени тухли и тя знаеше точно защо, защото на мое място тя точно така би постъпила. Тя би минала гордо пред всички тези дъщери на принцове и херцози от царството с короната на главата си; когато ние пристигнем за тържеството, тя щеше да наклони глава и да благоволи с хладна, приглушена учтивост да говори с онези от нас, които са се проявили особено в ласкателството и подмазването. Аз нямаше да съм сред тях. И така тя знаеше, че съм я довлякла тук, за да я накарам да ми се покланя и да ме нарича „Величество”, и така да си върна за хихикането и подигравките, които бях понесла навремето.
Тя толкова добре си го беше представила, че когато втренчи поглед в мен със сребърната ми корона и тръгна нагоре по стълбите, за да ме поздрави, стисна ръце в юмруци, очаквайки унижението, и не знаеше какво да прави с тях, когато, без да чакам, станах от мястото си и слязох да я посрещна, хванах я за раменете и я целунах по бузите.
— Мила моя Василия — казах аз. — Колко отдавна не сме се виждали, толкова се радваме, че дойде. Скъпи чичо Улрих — добавих, като се обърнах към него и го стреснах на стълбите над мен, където той беше застанал с лице към Мирнатиус и баща ми, а той ме погледна в очите, като му подадох ръка, и за миг забрави да се ядосва. — Извинете ме, трудно е за едно момиче да живее толкова далеч от приятелите си. Моля ви, може ли да не спазваме официалностите? Нека да влезем вътре и да пием по чаша, а ако ми позволиш, да открадна дъщеря ти за малко.
Заведох я горе в голямата спалня с отворения балкон, освободих всички слуги и й казах тихо, че Литвас трябва да има престолонаследник, колкото може по-скоро и че не е достатъчно само Мириатиус да се ожени; оставих я сама да си направи заключението. И после той и баща ми влязоха заедно, а Илиас вървеше намусено след тях. Аз държах ръката на Василия, докато Мирнатиус каза с глас, студен като изстинали въглени:
— Радостите на брачния живот са много, решихме да дарим с тях и други; Илиас, скъпи братовчеде, позволи ми да ти представя твоята годеница.
Той стоя до мен в църквата, като през цялото време ехидно се усмихваше. Василия беше щастлива с основание — бях й подарила златната рокля на Мирием, която беше толкова разкошна, че тя приличаше на царица много повече от мен, и също се омъжваше за красив млад мъж, за когото се предполагаше, че щеше да я заведе в леглото тази нощ е нежност. Баща ми беше забелязал намусения вид на Илиас и докато моите слуги помагаха на Василия да пробва роклята, го беше завел на балкона и му беше казал, че ако иска да се държи като глупак, може да намерим друг мъж. А ако вместо това се държи като разумен човек и се представи добре на богатата наследница, за която щеше да се ожени, може да престане да бъде кученцето на майка си и да стане самостоятелен принц и владетел, когато Улрих умре. Когато се върнаха в стаята, Илиас целуна ръка на Василия и направи относително сполучлив опит да я поласкае. Оказа се, че дори и големите страсти могат да бъдат задоволени с други средства.
Улрих прихвана и гнева на дъщеря си и беше бесен за двама, разбира се, но не можеше да попречи с нищо: от спалнята ги закарахме направо в църквата без никакво бавене, Мирнатиус използва привилегията си лично да заведе булката до олтара. А аз междувременно взех ръката на Улрих и му говорих. Дори и да е искал да се втурне и да избяга с нея, защитен от войниците си, среброто грееше от челото ми; докато ме гледаше, той забравяше, че е ядосан, а по това време в града вече се носеха слухове, които и неговите войници сигурно са чули: слухове, че зимата е била победена с магия.