Празненството беше сравнително пищно. И нищо друго да нямаше, зеленчуците, натрупани на масата, щяха да ни задоволят всички: дори и ерцхерцозите не бяха вкусвали прясна салата през последните няколко месеца. Имаше купища пресни ягоди, набрани бързо в гората от спешно мобилизирани от баща ми помощници, и въпреки че все още бяха малки, те се разтапяха в устата — червени, сладки и сочни. Мирнатиус нареди на един прислужник да му донесе цяла купа само за него и ги изяде елегантно една по една, като през цялото време оглеждаше стаята с кисело изражение. Той не говори с мен и аз не му казах нищо. Всичко, което ми идваше наум, когато го погледнех, беше острата нотка в гласа му там долу в подземието.
Не можех да си представя майка ми. Не си спомнях нито как ме докосва, нито как звучи гласът й. Всичко вътре в мен беше от Магрета. Майка ми ме беше спасила два пъти; беше ме носила под сърцето си, докато съм излязла на бял свят и съм поела въздух, и ми беше дала последната капка магия, съвсем разредена, почти нищожна, но достатъчна, за да мога да премина през огледалото в зимата. Имах тези дарове от нея и дотолкова ги бях приела като дадени, че досега не си бях помислила да изпитвам благодарност. А още по-малко изпитвах благодарност към хитрия си, амбициозен баща, който беше готов без колебание да ме даде на жесток съпруг и дори на магьосник. Никога не съм мислила, че има някакви граници, които биха го възпрели, ако реши да ме използва за нещо. Но при спомена за Чернобог, който пращи в решетката на огнището, пуши и гори с червен пламък, установих с ясна сигурност, че баща ми, който ми беше казал, че се гордее с мен, не би продал душата ми на демон, за да получи короната.
Не намирах много доброта в тези тесни граници. Те бяха ме оставили студена през целия ми живот. Но дори и това беше повече, отколкото Мирнатиус беше получил. Вече не можех много да го обвинявам за липсата на съчувствие. Къде в него имаше място за съчувствие? Никой друг не отделяше и минута за отрочето на вещицата, единствените добри думи, които беше казал за някого.
При нормално стечение на обстоятелствата синът на екзекутираната жена щеше да бъде скрит някъде в някой богат манастир, за да не създава неудобно потомство, веднага щом брат му се възкачи на престола и той вече не е необходим като резерва. Преди мислех, че той би искал да избегне такава съдба, и това е била една от причините да сключи сделката; такъв живот би бил наказание за амбициозен човек. Но, разбира се, истината беше съвсем друга. Човекът, който използваше горещата демонична магия, за да изгражда собствената си златна клетка и отделяше повече време на скицника си, отколкото на данъчните списъци, би отишъл в такова изгнание без никакво съжаление. Мирнатиус щеше да прекарва времето си с перо и туш в ръка, рисувайки красотата, и щеше да бъде доволен. Вместо това демонът беше убил любимия му брат и беше сложил на главата му короната, която никога не е искал.
А сега аз го влачех, както нехайно дете влачи зад себе си счупената си кукла и се пазарях с демона в корема му в името на царството, за което той пет пари не даваше, сякаш той изобщо не присъстваше. Сякаш нямаше никакво значение. Нищо чудно, че ме мразеше.
Това не можеше да ме накара да съжалявам за действията си. Аз вече съжалявах. Мирием ме умоляваше да прекратя ужаса там долу в подземието на кулата, където бях оковала обредната жертва за огнения демон, и не ми беше нужно да ми каже, че това беше злодеяние. Но можех да съжалявам със съжалението, присъщо на баща ми. Жал ми беше за децата от страната на елфите и бих спряла техния зимен цар по друг начин, ако можех. Бих освободила Мирнатиус, ако имах възможност, вместо да правя още по-тежко мизерното му робство. Но светът, който исках, не беше светът, в който живеех, и ако не направех нищо, за да поправя всички ужасни неща наведнъж, така и щеше да си остане.
Не можех дори да му се извиня. Той нямаше да ми повярва, и не би трябвало. Все още имаше разлом в Литвас, който трябваше да зарасне, както и демон, който седеше на трона. Радвах се, че зимата беше победена, независимо по какъв начин, но не бях толкова глупава да мисля, че можем да направим съюзник от нещо такова като Чернобог. Снощи бях изправена пред избора да му помогна или да оставя краля на Старик да ни погребе в лед, и бях избрала — не по-малкото зло, а не толкова непосредственото зло. Но знаех, че когато Чернобог свърши да пие живота на елфите, той ще се върне към нас, а аз нямах намерение да оставя Литвас неподготвена за него.