Затова утре, когато Казимир пристигне още по-разярен и от Улрих, баща ми ще му прошепне в ухото обещание за измяна. И когато накрая крал Старик бъде изцяло погълнат там долу, те тримата с Улрих ще отидат да говорят със старите свещеници, които преди двайсет години бяха извадили благословените вериги от катедралата, за да оковат царицата-вещица на кладата. И този ден на разсъмване, когато демонът се скрие от слънцето, те ще заведат мъжа ми на кладата и ще го изгорят като майка му, за да ни освободят от неговата власт.
Знаех, че всичко това ще се случи и нямаше да си мръдна пръста, за да го предотвратя, дори сега, когато ясно разбирам, че самият Мирнатиус е невинен. Аз пак не бих го спасила, не бих спасила неговия полуживот, за да осъдя Литвас на пламъците вместо него, също както не бих спасила децата от страната на елфите със сделка, при която за гаранция се използват децата на моя народ. Достатъчно студена бях, за да направя това, което трябваше да направя, за да спася Литвас.
Но това също ще ме остави студена отвътре. Погледнах Василия и Илиас. Той се беше навел към нея и й шепнеше неща, от които тя се изчервяваше, а аз й завиждах толкова много, колкото тя сигурно би искала, сега, когато повече не можех да си позволя да мечтая, дори и с известно нежелание, за топлина в собственото ми брачно легло. Това беше единственото нещо, което можех да направя за Мирнатиус. Няма да се преструвам, че ще му дам доброта. Няма да го моля пак за благодарност, за прошка или за любезност. И няма да го погледна и да искам нещо за себе си, като гладен вълк, който лакомо облизва вече оглозгания си кокал.
Затова по време на вечерята седях мълчаливо, като се изключи това, че говорех с Улрих от другата ми страна и се стараех да подобря настроението му, като го ласкаех и успокоявах, доколкото можех. Когато времето напредна и слънцето в прозорците започна да се скрива, Мирнатиус стана и всички се наредихме да изпратим щастливата двойка до спалнята им недалеч от нашата. Улрих се погрижи останалите мъже от семейството на Мирнатиус да бъдат настанени в стая от другата страна и видя как Василия се усмихваше на Илиас, който беше взел ръката й в своята и целуваше пръстите й един по един, и двамата поруменели от виното и ликуването. А Улрих скърцаше със зъби, но после прие предложението на баща ми двамата да отидат в кабинета му и да вдигнат тост с хубавото бренди за здравето на бъдещите си внуци, така че той явно се беше предал, макар и още да не се беше примирил.
— Но се страхувам, че ти, моята мила жена, трябва да се примириш със студеното легло — каза Мирнатиус с безжалостна ирония към нас двамата, като свали халката си и разпиля пръстените от ръката си върху тоалетката. Слънчевите лъчи на балкона гаснеха. — Освен ако не пожелаеш да извикаш онзи мой ентусиазиран страж; в такъв случай ще се позабавлявате два-три часа. Малко досадна е разходката до там и обратно, но предполагам, че моят приятел би желал да се наслади на вечерята си.
Оставих го злобно да изрече тези думи и не отговорих нищо. Той ме изгледа навъсено, но после изведнъж се усмихна нажежено и ох, колко предпочитах да ми се мръщи.
— Ирина, Ирина — припяваше ми Чернобог и изпускаше дим. — Още веднъж те питам. Ще приемеш ли някакъв висш подарък от мен, в замяна на зимния цар? Дай ми го, кажи какво искаш, и аз ще ти дам всичко!
Предложението му никак не ме изкушаваше. Мирнатиус ме беше спасил от него завинаги. Не мисля, че някога бих пожелала нещо толкова силно, че да го взема от ръцете му, докато демонът ми се усмихва от празното му лице. Опитах се да си представя нещо, което би ме накарало да го направя: дете, чието лице все още не бях видяла, умиращо в ръцете ми; война, унищожаваща Литвас, ордите на хоризонта и настъпването на собствената ми ужасна смърт. Може би не бих приела дори и това. Тези неща имаха край. Поклатих глава.
— Не. Остави ни на мира мен и моите хора. Не искам нищо от теб. Махай се.
Той съскаше, мърмореше и ме гледаше нажежено, но после излезе от стаята със свистене. Магрета се вмъкна при мен, веднага щом той излезе, сякаш се беше крила и чакала някъде пред вратата. Тя ми помогна да се съблека, свали короната ми, поръча чай и когато го донесоха, седнах на пода до стола й и сложих глава в скута й, което никога не бях правила като малко момиче, защото там винаги имаше ръкоделие. Но тази вечер тя нямаше никаква работа, за пръв път нямаше никакво шиене и плетене. Погали ме по главата и тихо каза: