— Иринушка, смелото ми момиче. Не тъгувай. Зимата си отиде.
— Да — казах аз и гърлото ме заболя. — Но си отиде, защото подхраних огъня, Магра, а сега той иска още дърва.
Тя се наведе и ме целуна по главата.
— Пийни малко чай, душенка.
И го направи много сладък.
Вече нямаше издълбани в стената звезди, които да следвам, само права линия, но все пак вървях бавно. Опитвах се да се движа в средата на тунела, като стъпвах колкото може по-леко и влачех наметалото зад себе си, за да заличавам следите; дрехата беше дълга и краищата й бяха попили калната вода от канала. Не бях вървяла дълго, когато тъмнината започна да се разсейва и в далечината се показа слаба светлина, при което мръсните стени започнаха да изглеждат успокояващо реални — виждах по тях камъчета и корени на дървета: вече не вървях като сляпа, а до ноздрите ми достигна силна миризма на дим. Още стотина стъпки и вече виждах звезда от жълти свещи далеч пред мен.
Светлината беше много ярка на фона на тъмния тунел, вече не виждах нищо друго. Вървях към нея. Тя ставаше все по-голяма и забавих ход; с всяка крачка, въпросът в ушите ми звучеше все по-високо. По-лесно беше да кажа на баща ми и майка ми, че ще бъда смела, когато бях в една стая с тях и майка ми стискаше ръката ми. По-лесно беше дори да застана пред Старик и да откажа да му се подчиня. Най-малкото тогава бях гневна; помагаха ми мисълта за отмъщение и отчаянието, както и че нямаше нищо ценно, което да изгубя. Сега от едната страна на везните имаше тежки неща: моят народ, дядо ми, семейството ми; Ванда и братята й, които ме бяха спасили. Собственият ми живот, моят живот, който се борех да си върна. Не бях длъжна да направя това. Можех да се обърна, да изляза от този тунел и да бъда аз, да бъда толкова умна и смела, колкото исках да бъда.
Но когато бавно се приближих и вече виждах каменните стени на стаята в края на тунела и свещите, които равномерно ги осветяваха, изведнъж зад гърба ми повя топъл вятър и светлините в стаята лумнаха с него. Настръхнах, защото знаех какво идва зад мен. Какво е отворило врата зад мен и сега идваше по тунела, идваше към тази стая.
Все още имах време, за да си задам онзи въпрос още веднъж. Но сега вече стоях на самия край на града. Не беше далече от канала, а от тук до двореца на херцога имаше много път. Все още имах време да се обърна и да избягам. Никой никога нямаше да разбере, че съм била тук. Но вместо това бързо тръгнах напред към арката, колкото можех по-тихо. Надникнах зад ъгъла и не видях страж, само кръг от вече догарящи свещи, а зад тях светеща линия от горящи въглени в земята. Във въздуха се носеше дим, макар и не толкова силен, колкото очаквах: имаше въздушно течение нагоре.
Поех въздух и влязох в стаята. Той за миг остана съвсем неподвижен, а после леко ми се поклони.
— Госпожо — каза той, — защо идваш?
Стоеше сам в кръга от въглени и пламъци. Сребърната верига беше здраво стегната около него и се впиваше в сребърните му дрехи. Все още исках да го мразя, но беше много трудно да мразиш окован човек, който чака онова ужасно нещо в дъното на тунела.
— Все още ми дължиш три отговора — казах аз.
— Така изглежда, да.
— Ако те освободя, обещаваш ли да не връщаш зимата? Да оставиш моите хора на мира и да не се мъчиш да ги умориш от глад?
Той се отдръпна назад, изправи се, заблестя и каза студено:
— Не, госпожо. Не мога да ти дам такова обещание.
Изгледах го изумено. Внимателно бях обмислила въпросите си по пътя в тъмното. Първо да прекрати зимата, второ да ме остави на мира и трето да ми обещае, че ще спре набезите завинаги. Имах възможно най-добрата позиция да се пазаря. Дори не ми беше хрумнало, че има шанс сега, когато е вързан и го очаква смърт, когато смърт очаква всички тях, той да не се…
— Значи толкова силно желаеш смъртта на всички нас — извиках задавена от ужас аз, — дори повече, отколкото искаш да спасиш собствения си народ, толкова много ни мразиш, че би предпочел да умреш, да бъдеш погълнат от…
— Да спася хората си? — започна той и после повиши тон. — Мислиш ли, че съм изразходвал цялата си сила и съм похарчил цялото богатство на кралството си и съм дал ръката си на, както мислех тогава, недостойна простосмъртна жена… — Той спря и колкото и да беше гневен, все пак ми кимна с глава в нещо като ново извинение: —…за някаква по-дребна кауза от тази?
Не можех да говоря. Гърлото ми пресъхна. Той ме изгледа възмутено и добави горчиво: