Той ме погледна и след малко каза:
— Освободи ме и ще ти обещая това: вече няма да преследваме твоите хора на зимния вятър; ще идваме, ще яздим в горите и снежните долини, ще ходим на лов за животни с бели козини, които са наши, а ако някой е достатъчно глупав да ни се изпречи на пътя и да извършва нарушения в нашите гори, той ще бъде прегазен; но ние няма да проливаме кръвта на простосмъртни, нито ще взимаме съкровищата им, нито дори топлото слънчево злато, с изключение на случаите, когато това се прави като възмездие за нанесена равностойна щета; няма да взимаме против желанието й никоя жена, която е отказала да даде ръката си.
— Дори и ти — казах аз многозначително.
— Това казах!
Той пак погледна към вратата, където светлината ставаше по-ярка, по-червена и се издигаше към стените.
— Разкъсай огнения кръг!
Наведох се и се опитах да духна една от свещите, но пламъкът се разгоря и не изгасна. Беше залепнала толкова здраво за земята, че не можех да я отскубна. Трябваше да изтичам до отвора на тунела, за да гребна кал в шепите си и да засипя пламъка, така, както се гаси запалило се горещо олио в кухнята. В последния момент преди да изгасне, пламъкът изгори ръцете ми. Но въглените бяха толкова горещи, че калта, която успях да донеса в двете си ръце, не беше достатъчна, за да ги загаси, затова свалих наметалото си, сгънах го така, че мократа част да е отдолу и го хвърлих върху кръга.
— Трябва да ме изтеглиш навън — каза той и аз се пресегнах над изгарящия кръг, хванах въжето и го издърпах през наметалото, точно навреме; то се запали под краката му и огънят се разгоря толкова яростно, че обхвана дългия остър връх на ботуша му. Това внезапно избухване на пламъци и дим обгори крака му, той залитна върху мен и изохка. Аз почти паднах под тежестта му и едва успях да го обърна и да го облегна на стената. Той трепереше, очите му се затваряха и стана почти прозрачен от болка; бледи червеникави линии като мрежи на паяк се изкачваха по крака му до коляното, където изгореният край на бричовете му висеше и още леко пушеше.
Грабнах сребърната верига и се опитах да я извадя през главата му, после се опитах да я смъкна надолу, но колкото и да натисках, тя не помръдна. Огледах се наоколо отчаяно; на приготвената количка с въглища имаше лопата. Хванах го за раменете и го наведох да легне на земята, за да мога с върха на лопатата да разтворя една брънка от веригата. Натисках с крак лопатата, сякаш се готвех да копая, като се мъчех да я забия в земята и да хвана брънката между закаленото желязо и каменния под. Тя беше дълга само един инч и дебела колкото малкия ми пръст, но не се отвори: не се отвори, а зад гърба си чувах далечен бесен рев.
Не се обърнах: каква полза имаше да го видя? Вдигнах лопатата и я натиснах отчаяно надолу, а после я хвърлих, наведох се и хванах сребърната верига в ръцете си. Опитах се да я превърна; затворих очи и си спомних сандъците в складовете, спомних си усещането при превръщането на среброто в злато в ръцете ми, спомних си как светът става плъзгав под пръстите ми по моя воля. Но веригата само стана гореща в ръцете ми, почти изгаряща. Чух как някой тича към нас по тунела, въглените изведнъж лумнаха в буйни пламъци и наоколо се разнесе гъст черен дим.
После той се размърда в ръцете ми и прошепна.
— Лопатата. Бързо. Опри лопатата в гърлото ми. Убий ме, за да не може той да яде моите хора чрез мен.
Погледнах го ужасено. Искала бях да умре, но не и да лежи окървавен от моите ръце. Не желаех чак толкова да приличам на Юдит, да отрежа главата на някой мъж.
— Не мога! — извиках задавено аз. — Не мога — да те погледна и да забия лопатата във врата ти!
— Каза, че искаш да спасиш детето! — отвърна ми обвинително той. — Каза, че искаш! Огънят идва за нас, искаш ли да посрещнеш смъртта си като лъжец?
Задавих се от дим, черен изпепеляващ дим, който изгаряше устата, носа и гърлото ми и изкарваше сълзи в очите ми. Не исках да умирам, не исках да убивам; не исках да посрещна смъртта като убиец с окървавени ръце. Исках това повече, отколкото да не бъда лъжец. Но той и без това щеше да умре, да умре от по-лоша смърт, и те щяха да умрат с него. Има хиляди начини да умреш, но не всички са еднакво лоши.
— Обърни се по лице — прошепнах аз, пак посегнах да взема лопатата и се изправих, сълзите ми течаха, димът го обви, когато се обърна…
… а през дима блесна ярка светлина от средата на окования му гръб: студена лунна светлина, синя на снега, където Ирина беше използвала огърлицата от елфическо сребро, за да свърже двете счупени парчета на веригата. Хвърлих лопатата и посегнах към нея. В същия миг една ръка отзад ме хвана за косата и силно дръпна главата ми, но аз събрах сили, докоснах огърлицата с пръст и при допира тя стана златна.