Ръката пусна косата ми. Паднах на земята, кашлях и повръщах, косата ми пушеше. Последва още един гневен рев. Но той изведнъж стана тънък и писклив, а в стаята нахлу виещ зимен вятър, студът беше толкова жесток, колкото беше огънят преди това, всички пламъци навсякъде около мен изчезнаха: въглените изстинаха и почерняха, а свещите угаснаха и стана тъмно като в рог — единствената светлина беше тъмночервена и идваше от дивашките очи над мен.
Следващият дъх, който поех, беше чист и студен, като мразовития въздух след виелица; той охлади опърлената ми кожа и изгарящото ми гърло. От тъмнината Старик каза:
— Твоите окови са счупени, Чернобог; чрез висша магия и честна сделка, аз съм свободен! — Гласът му ехтеше сред каменните стени. — Не можеш да ме държиш тук и сега. Трябва или да избягаш, или аз да изгася огъня ти завинаги и да те оставя заровен тук в калта.
Последва още един задушаващ гневен рев и червените очи изчезнаха. Чух как някой бяга и се отдалечава по тунела с тежки стъпки, затворих очи, свих се на студените камъни и жадно вдишвах свежия зимен въздух.
Поспах малко, след като Магрета ме убеди да си легна; чувствах се уморена и всичко ме болеше. Но се събудих, когато силен порив на вятъра нахлу през отворените врати на балкона. Станах и излязох да погледна какво става. Не виждах нищо в тъмнината, която започваше зад факлите, забити в стените на замъка, но вятърът в лицето ми пак беше студен и изведнъж бях сигурна, че Старик е освободен. И също толкова сигурна бях, че Мирием го е освободила. Не знаех как и какво е направила, но знаех, че е тя.
Не изпитах гняв, само страх. Разбирах защо е направила този избор, макар че аз не бих постъпила така: тя не искаше да храни пламъците. И аз не исках, но тя беше освободила зимата, за да запази ръцете си чисти. Пак щеше да падне сняг, ако не тази нощ, то сутринта, и всичко зелено, което беше поникнало, щеше да умре.
После бързо щеше да има още трупове. Видях колко измършавели са животните, които дойдоха да им дам хляб сутринта; не им оставаше много живот. Само внезапното изобилие на зеленчуци и горски плодове направи празничната трапеза на баща ми снощи достойна за неговия ранг, при всичкото му старание.
На масата отсъстваха целите печени прасета и телета; дивечът и добитъкът бяха прекалено слаби, за да представляват апетитна гледка цели. За това пиршество сигурно са били заклани два пъти повече животни от обикновено, а бях видяла как музикантите дълго топяха филийките си в тънката супа, която им сервираха, защото хлябът беше стар. И това на трапезата на херцог по случай сватбата на принцеса. Знаех какво означава то за трапезите на по-бедните хора извън градските стени.
Но не знаех какво да правя. Бяхме хванали кралят на Старик само поради помощта на Мирием, а и той за малко щеше да ни победи. Втори път нямаше да направи подобна грешка. Искаше ми се да вярвам, че Мирием се беше споразумяла с него и беше сключила договора, за който говореше, да прекрати зимата — но снежинките във вятъра подсказваха, че не е успяла и че нямаме време за преговори. Ако снегът завалеше утре и унищожеше посевите, цялата радост в града щеше да премине в бунтове, веднага щом улиците се изчистеха. А ако никога не се изчистеха, всички щяхме да умрем от глад, затрупани в домовете си, колиби или дворци, все едно. Дали можеше да направим достатъчно голямо огледало, за да могат армиите ни да преминат? Но ловците на Старик със своите сребърни ножове посичаха простосмъртните хора като пшеница, когато идваха. Ние щяхме да се превърнем в песен, обявявайки война на зимата, но хората, които останат, не можеха да ядат музика.
Магрета ме наметна с коженото ми палто. Погледнах я. Лицето й беше тъжно и изплашено. На нея също й беше студено.
— Мащехата ти би искала да й направиш честта да я посетиш в покоите й — каза тихо тя.
Всъщност тя искаше да каже, нека да се махаме от тази стая. Чернобог, естествено, щеше да се върне — нажежен, див, разярен. На хоризонта се задаваха огън и лед, а моето малко царство от катерички се беше изпречило на пътя между тях. Но той беше също и единствената ми надежда да намерим начин да го спасим.
— Отиди при баща ми и му кажи, че искам да изпрати Галина и момчетата да заминат тази нощ, сега, на почивка на запад. С плазове за шейна в каляската. Кажи му, че искам и ти да отидеш с тях.
— Ела — каза тя и стисна ръцете ми.
— Не мога — отговорих аз. — Аз нося корона. Ако тя означава нещо, то е точно това.