— Тогава остави я — каза Магрета. — Остави я, Иринушка. Тя носи само мъка и тъга.
Наведох се и я целунах по бузите.
— Помогни ми да я сложа — казах тихо аз, а тя отиде, донесе я със сълзи на очи и я постави на главата ми. След това аз нежно я бутнах към вратата. Тя бързо излезе с прегърбени рамене.
Студът бързо полази по гърба ми. В огнището не гореше огън, но миризмата на пушек започна да става все по-силна, отначало като въздуха в стая, която отдавна не е проветрявана, а после като миризма от горене на много сухи дъски едновременно, след това някой тичаше в коридора с тежки стъпки и вратата с трясък се отвори. Чернобог влезе в стаята само като тлеещ дим, очите му бяха тъмночервени, слаби светещи линии пропукваха по кожата на Мирнатиус; но след миг вратата зад гърба му се затвори и той започна да реве срещу мен с пълна сила, като от гърлото му проблясваха жълти пламъци:
— Него го няма! Той избяга, освободи се! Ти наруши обещанието си и го пусна!
— Не съм нарушавала никакво обещание — отговорих аз. — Обещах да ти го доведа и ти го доведох; не се е освободил по мое желание, а въпреки желанието ми. Аз също не искам да е свободен и да връща зимата в Литвас. Как може да бъде пленен отново или спрян? Кажи ми какво може да се направи?
— Той си отиде, избяга там, където аз не мога да стигна! Ще заключи кралството си с лед и сняг и няма да ми позволи да пирувам! — Чернобог фучеше яростно срещу мен; започна да се движи напред-назад по пода, влачеше се, гърчеше се и пълзеше като пламък. — Той е свободен, той знае името ми и веднъж вече ме е оковавал… Щях да умра от глад на студения камък, щях да се храня само с кости… не мога да вляза в кралството му! — За момент замлъкна, потрепери и после изпращя като дърво в буен огън — Не можах да го вкуся дълбоко. Той е твърде силен, станал е твърде велик. Ръцете му са пълни със злато. Той ще ме задуши със зима, ще угаси огъня ми в безкраен студ.
После се обърна към мен с пламтящи очи.
— Ирина — затананика той, — Ирина, сладка, сребърно-студена, ти ми изневери. Ти не ми донесе зимното пиршество. — Той направи крачка към мен. — Затова аз ще спазя обещанието си и ще пирувам с теб, вместо с него. Ако не мога да пирувам със зимния цар, ще вкуся твоята сладост. Ти ще ме изпълниш със сила.
— Чакай! — извиках аз, когато той направи още една крачка към мен, и вдигнах ръка да го спра. — Чакай! Ако аз те заведа в царството на Старик, можеш ли да го победиш там?
Той спря и очите му светнаха като искри, подхранвани със сламки.
— Накрая ще ми кажеш ли тайната си, Ирина? — въздъхна той. — Сега ще ми покажеш ли твоя път? Отвори пътя, пусни ме вътре; тогава какво ще ме е грижа за един-единствен крал? Ще пирувам в салоните му, докато силата му отслабне, а накрая все пак ще ги имам всички.
Поех въздух и погледнах към стенното огледало близо до мен, моето последно убежище. Щом разбереше, вече нямаше да имам място, където да избягам. Но ми оставаха само два избора: можех да премина сама и да го оставя да пирува с всички останали, или да го прекарам и да знам, че може да се върне гладен и да ме изяде. Подадох му ръка.
— Хайде. Ще те заведа там.
Той ми подаде ръката си под формата на ръката на Мирнатиус, с дългите, изящни пръсти, протягащи се към моите, с топлата кожа и дим, събран около китката. Обърнах се към огледалото, а щом погледна в него, той внезапно изсъска и разбрах, че вижда същото, което виждам и аз: зимното царство блестеше оттатък, а по боровете се трупаха снежинки. Отидох към огледалото, издърпах го след себе си и се озовахме в покритата със сняг гора.
Но от другата страна той се превърна във фигура от пепел и жупел, червени струи светеха между зъбите му, а зад тях се показваше черен език — сякаш Мирнатиус беше кожа, която той можеше да свали. Тялото му беше жив въглен, ограден с дим. Студът ме удари в лицето, имаше виелица, а Чернобог до мен изпищя и жестокият вятър го превърна в черни мокри въглени и пепел. Но след кратка борба, червената жар пак заблестя под кожата му: той гореше много дълбоко и много силно и не можеше да бъде изгасен лесно. Вместо това студът се отдръпна от него и около нас се образува разширяващ се кръг, в който не валеше сняг. Стояхме в задния двор на малката къщичка, мястото, откъдето за последен път си тръгнах. Дори като погледнах пълното с вода корито, ледът в него изпука и се натроши на малки парчета, които бързо се стопиха.
Чернобог гълташе на големи глътки въздуха и гледаше замечтано и лакомо.