— Ох, студът — въздишаше той. — Ох, сладката течност, която ще пия. Какво пиршество ме очаква… Ирина, Ирина, нека да те възнаградя, скъпа, преди да тръгна по пътя си!
— Не — отговорих аз със студено презрение. Той, изглежда, мислеше, че може постоянно да извършва подлости и никой няма да забележи. Майката на Мирнатиус не беше спечелила много от сделката си с него, въпреки че беше погребана с короната, за която беше разменила детето си. — Продължавам да не искам нищо, освен да оставиш мен и близките ми на мира.
Той отново се възпротиви, но вниманието му беше насочено към друго: студеният вятър се врязваше в лицето му като остър нож, а той се обърна и скочи към него, сякаш можеше да го хване с ръце. А може и да можеше, защото, когато подскочи, протегна и двете си ръце, сякаш искаше да прегърне въздуха, и вятърът, който стигна до мен, там, където аз стоях, беше топъл. Той се втурна между дърветата към реката, краката му оставяха дълбоки, раздалечени следи, които стигаха до зелената трева, погребана под снега. Дори и когато се скри от погледа ми, топящите се следи продължаваха да се разширяват, като поглъщаха снега под тях.
Глава 23
Старик ме взе на ръце, или може би зимният вятър ме вдигна, но все едно, аз се понесох, лека като снежинка, нагоре през квадратния капак и излязох на хълма; градските стени бяха на около трийсетина метра от нас, а зад тях се виждаха светлините на града. Нещото, което ме носеше, ме пусна безцеремонно и останах да лежа, като едва си поемах дъх и гърлото ме болеше, на топлата земя — на топлата земя, покрита със сочна зелена трева и макар че беше посребрена със скреж там, където Старик беше коленичил, кожата му беше мокра и цялата блестеше, сякаш се топеше.
Той залитна, но се изправи на крака, единият от които все още беше гол, вдигна ръце с блеснали очи и кръгът от скреж около него започна да се разширява, стръкчетата трева се прививаха надолу и се превръщаха в ледени кристалчета, земята под мен стана твърда и студена и изглеждаше, че сега, когато беше свободен, той можеше да призове и да върне цялата зима, която си беше отишла.
— Чакай! — извиках аз, протестирайки, и се вдигнах на колене. Той ме погледна от горе и яростно извика:
— Той вече е пил от моите хора! Аз няма да му позволя… Старик замлъкна и се обърна със секунда закъснение; аз неволно изпищях, когато мечът се заби в него, прободе го под ребрата и излезе откъм гърба му, бяла, блестяща от скреж, излъчваща студена мъгла във въздуха наоколо. Беше един от царските стражи, храбрият, който беше хванал въжето, за да изведе Старик от къщата на дядо ми. Вероятно беше стоял на пост навън при кулата: лицето му под мустаците беше пребледняло от ужас, но все пак непоколебимо го гледаше с разширени очи, стискаше зъби и беше хванал дръжката на меча с две ръце.
Опита се да го извади от тялото на Старик, но мечът не излизаше и бързо се покри със скреж, който тръгна нагоре по ръкавиците на войника. Пръстите му сякаш сами се разтвориха, когато скрежът ги покри, Старик тежко падна на земята, а очите му се замъглиха и побеляха. Войникът стоеше и го гледаше втренчено, трепереше и извиваше ръце; пръстите на ръкавиците му побеляха. Аз също гледах втренчено, покрила уста с ръце, за да не изпищя пак. Мечът пронизваше цялото му тяло. Не мислех, че може да оживее; всичко изглеждаше нереално, тази рана — странна празнота ме изпълни; не можех да мисля.
Но Старик с опипване стигна до дръжката на меча, който се подаваше от тялото му, и щом го докосна, той започна да побелява и да се покрива с пластове и пластове скреж. Целият меч замръзна. Двамата с войника едновременно се хвърлихме напред — той извади дълъг кинжал от колана си, а аз извиках:
— Чакай! — Изохках, вдигнах се на крака и хванах ръката му. — Слушай какво ти казвам! Трябва да спрем демона, а не него!
— Млъкни, вещице! — злобно изрева войникът. — Ти направи това, ти го освободи, за да развалиш свършеното от нашата благословена царица! — Той ме удари по лицето с юмрук, съвсем обикновен удар, който разклати зъбите ми и разтресе цялото ми тяло. Паднах замаяна на земята, а той се обърна да прободе Старик.
И тогава Сергей изскочи от тъмното, хвана ръката му и я задържа. Двамата застанаха над Старик и за кратко време се бореха: Сергей беше високо, силно момче и, ох, колко благодарна бях сега за всяка чаша мляко, за всяко яйце и за всяко парче печено пиле, които майка ми му даваше. Тогава мърморех на ум, защото броях всеки грош, а сега със закъснение ми се искаше да съм била по-щедра: само да бях слагала повече храна в чинията му, да го бях окуражавала да яде повече, може би сега той щеше да е достатъчно силен; но не беше; той беше все още момче, а войникът беше възрастен човек, носеше ризница и беше обучен да убива за царя. Той настъпи обутия в сламени обувки крак на горкия Сергей със своя тежък ботуш, извъртя го и просна момчето на земята, като освободи ръката си с кинжала.