— Иска прекалено много за долен крадец — промърмори Старик. — Но щастието му се усмихна: много добре, съгласен съм. — После отпусна глава на наметалото и остана да лежи неподвижно.
Сергей бавно пристъпи към краищата на наметалото и още по-бавно посегна да ги хване, като не сваляше очи от Старик.
— Всичко е наред — казах му аз. — Той каза да.
Но Сергей ми хвърли още един бърз поглед, сякаш искаше да каже, аз няма да бързам, благодаря много.
Накрая го вдигнахме и като залитахме под тежестта му в носилката-наметало, тръгнахме. Беше трудно да го носим и след като повървяхме десетина минути, през които той не предизвика нито виелица, нито се опита да извърши убийство, а и не продума нито една дума, Сергей тихо каза:
— Чакай. Аз ще го нося на рамо.
Изправихме го и помогнах на Сергей да го сложи на раменете си, като все още държахме наметалото увито около него. Сергей се олюля под тежестта му и малко трепереше, но след това тръгнахме по-бързо.
Въздухът наоколо беше студен и пронизващ, не съвсем мразовит, но не и топъл и пролетен. Когато погледнах зад нас, видях, че оставяме следи от бял скреж по пътя, а от раззеленилите се дървета над главите ни падаха измръзналите нови листа. Всеки можеше да ни проследи. Страх ме беше от демона, страх ме беше от стражите, страх ме беше дори от разбунтували се обикновени хора, които отчаяно искат да убият зимата. Но никой не ни преследваше, а после чухме потракването на конска кола, която идваше срещу нас. Спряхме и се скрихме между дърветата край пътя: не особено добро скривалище, когато светещи ледени иглички разцъфтяваха около нас като цветя, но поне все още беше тъмно. Колата приближи и ни отмина, между дърветата проблесна фенер, а после аз спрях и баща ми тихо каза в тъмното:
— Мирием?
Излязохме на пътя и сложихме Старик в колата. Аз седнах до него, докато Сергей и баща ми обърнаха колата и я подкараха, а колелата скърцаха, побелели от скреж, който пълзеше нагоре по дървените ритли. Конете тревожно наостриха уши и се ослушаха, а после ускориха ход, но не можеха да избягат, защото носехме зимата с нас. Поне разстоянието се оказа кратко — по онова, което баща ми каза, очаквах да е доста по-далеч от Висня. Но ми се стори, че беше минало по-малко от час, когато излязохме от горичката и стигнахме до една малка къща в градина, оградена с ниска каменна стена, и там конете спряха.
Ванда излезе да ни отвори портите, а ние отидохме да приберем конете под малкия навес. Аз разбудих Старик, достатъчно, за да му кажа:
— Същата сделка за всички, които живеят тук, за да ти помогнат.
Той ме изгледа с присвити бели очи и промърмори: „Да”, след което пак изпадна в безсъзнание.
— Да го сложим ли на леглото? — попита баща ми, като ме гледаше от другата страна на колата.
— Не — казах аз. — На най-студеното място, което можем да намерим: има ли тук зимник?
Сергей се връщаше, чу въпроса ми и вдигна рамене.
— Трябва да проверим — каза той, сякаш мислеше, че внезапно може да се появи и зимник; а после взе фенер и отиде да търси зад къщата, след това под навеса и накрая се чу гласът му:
— Тук има врата.
Баща ми държеше фенера, а Сергей дръпна дървената врата и я отвори: отвътре ни лъхна студен въздух и мирис на замръзнала земя. Видяхме голямо помещение със стени от кал и каменен под, все още много студен на пипане. Сложихме го да легне и издърпахме наметалото под него, скрежът бързо се разпространи и сега, когато Старик лежеше неподвижно, стана плътен и бял; баща ми тихичко изохка, когато издърпахме наметалото и го докосна с пръсти.
Дръпнахме се назад и гледахме лежащия Старик: лицето му беше измъчено и изтъняло от болка, острите линии на скулите му все още бяха мокри, но още докато го гледахме, блясъкът на водата започна да се превръща в лед и ми се стори, че вече диша малко по-леко.
— Може би да му дадем вода — казах аз след известно време. Отгоре Ванда ни спусна кофа вода с дървена чаша. Аз гребнах вода, вдигнах главата на Старик и приближих чашата до устата му. Той се размърда и отпи няколко глътки. При допира с устните му чашата се покри със скреж, а по водата се образува тънка коричка лед, когато я дръпнах. Погледнах голия му, изгорен крак: на места той се беше обезформил като полуразтопен снежен човек, който вече трудно се разпознава. Взех коричката лед и я сложих на най-изгореното място, то потъна в месото и малко го запълни. Погледнах към Ванда, която ни наблюдаваше отгоре.
— Има ли някъде лед? Реката все още ли е замръзнала?
Но тя по-рано беше ходила за вода и поклати глава.