— Всичко се е стопило. Цялата река е свободна от единия до другия бряг.
— Може да го завием със слама — колебливо предложи баща ми. — Както съхраняваме лед за лятото.
— Това, което трябва да направим, е да го пренесем в кралството му — казах аз. Ако Чернобог ни намереше тук, нямаше да са му нужни сребърни вериги и огнени кръгове. Този път щеше лесно да го победи и може би щеше да го принуди да му каже името си и имената на хората си. Не знаех какво да правим. Неговият път не можеше да мине по зелена трева, а единствената зима, останала в Литвас, се намираше в нашето мазе. Ванда ми подаде ръка да се кача и докато се качвах, забелязах, че гвоздеите на стълбата са покрити със скреж, желязната рамка на вратата е заледена и ужасно студена, като я пипнах. Стръкчетата трева се бяха превърнали в ледени пръчици, а земята под краката ни беше здраво замръзнала.
Но дори и като стоях там в тъмнината и го гледах долу в зимника, блед като статуя, лежаща в заскрежен кръг, внезапно от дърветата се разнесе силен полъх на топъл вятър, развя косата ми и когато погледнах към пътя, следите от скреж, които бяхме оставили, вече бяха изчезнали като роса. А на сутринта щеше да изгрее лятното слънце.
Преди желаех смъртта му, желаех също все още да изпитвам гняв към него: заради всичко, което ми беше причинил, докато той изобщо не съжаляваше истински за нищо, съжаляваше единствено за това, че не беше повярвал, че мога да го накарам да си плати. Но аз тръгнах там долу по онзи тунел, за да спася Ребека, да спася Флек, Цоп и Шофер, а той беше направил същото. Беше се жертвал за тях; беше пречупил желязната си гордост, като се беше оженил за простосмъртна, не за да трупа богатство за себе си, не за да покорява, а за да спаси народа си от един ужасен враг. Сега той лежеше долу полумъртъв и стомахът ми се присви при мисълта, че ще го гледам как се стопява и изчезва, и как всички те ще умрат, като че ли никога не са извоювали своето зимно царство от мрака.
Почувствах, че сребърната корона на главата ми странно се загрява. Загърнах се с белите си кожи и гледах как слабият червен пламък на Чернобог се движи в далечината: огънят, който бях пуснала на свобода в леденото царство, което ми беше дало подслон. Вятърът, който вееше в лицето ми, носеше пепел, а не сняг, миришеше на изгоряло дърво и аз съжалявах не по-малко от Мирием. Но знаех, че трябваше да го направя, и знаех какво още трябваше да направя сега. Трябваше да се върна в моето царство, да отида при баща ми и да повикаме свещениците със свещените вериги. Не знаех колко дълго животът на всички елфи ще засища Чернобог, но когато свърши с тях, той ще се върне. А през деня, докато спи, свит и сит в корема на Мирнатиус, ще сложим веригите около него, ще го изгорим и така ще угасим един огън с друг.
Колкото по-скоро отидех, толкова по-добре; трябваше да сме готови за момента, в който той щеше да се върне. Но продължавах да стоя там и да гледам как огънят се разгаря и казах: „Съжалявам”, макар че наоколо нямаше никой, на когото би трябвало да се извиня. Бях сама в градината, част от която беше покрита със сняг, а в другата имаше зелена трева. Пред мен не стоеше някакво дете-елф, което да ме гледа обвинително, нито дори собственият ми съпруг-пленник; единственото живо същество наоколо беше една катеричка, дошла да грабне трохите, които бях разпиляла преди няколко дни. Но който и друг да беше там, щях да замълча. Нямаше значение, че ми беше мъчно и съжалявах. Имаше значение какво бях направила и какво щях да направя.
— Бих спасила и твоето царство, ако можех — казах на катеричката, която не ми обръщаше внимание: тя се интересуваше единствено от трохите, които поне щяха да бъдат полезни на едно същество, докато множеството извинения щяха да са безполезни. Върнах се при пълното с вода корито. Погледнах в него и видях спалнята си с тоалетката пред огледалото, отрупана с пръстените, които Мирнатиус беше разпилял по нея, и красивото му палто, захвърлено на земята. Запалила бях един пожар зад гърба си и още един започваше пред мен — за момент затворих очи, докато безполезните сълзи се стичаха по бузите ми и падаха във водата.
Инстинктивно пъхнах ръка, за да премина оттатък, но вместо топлия въздух на спалнята, ръката ми попадна в леденостудена вода, а под повърхността друга ръка посрещна моята и сложи нещо в нея. Стреснах се от допира, отскочих назад и изумено погледнах ръката си. Държах орехче от някакво странно дърво — овално, гладко и млечнобяло. Имаше малко пръст, полепнала по него. Пак погледнах във водата; спалнята все още беше там и ме чакаше. Колебливо натопих другата си ръка и този път не усетих водата, а я видях да преминава от другата страна.