Дръпнах ръката си назад, вместо да премина. Пак погледнах орехчето в другата си ръка. Обърнах се и бавно отидох пред къщата. Близо до вратата имаше изровено място, точно на границата между здрача и нощта, където снегът се беше стопил: дори изглеждаше, че там някой е копал и е разровил почвата. Помислих си, че може би си струва да се опитам да го засадя. Не се сещах какво друго да направя с него, а то беше изпратено тук, в царството на Старик; струваше ми се, че от мен не се очаква да го взема обратно със себе си.
Оставих орехчето и започнах копая малка дупка в пръстта, но преди да я довърша, изведнъж се появи катеричката и с два скока ми го грабна.
— Не! — извиках аз. Не бях сигурна дали постъпвам правилно, като засаждах орехчето, но бях сигурна, че не беше предназначено за катеричката. Опитах се да я хвана за опашката, когато скочи, за да избяга, което беше глупаво, и естествено не успях. Но катеричката избяга само до потъналата в сняг врата на градината, спря там и започна да рови в преспата.
Станах и се опитах да се приближа, без да я изплаша, макар че се мъчех да премина през преспата; където не се беше стопил, снегът беше мокър, тежък и полепваше по полите и кожите ми. До портата той все още беше над коляно. Но когато се приближих, катеричката пусна орехчето в дупката, която беше изровила и избяга в гората. Тя не беше стигнала много дълбоко, ровейки в снега и в малката снежна дупка орехчето блестеше с лунна светлина, почти като среброто на Старик, като нещо съдбоносно там под повърхността.
Този път прибрах орехчето на сигурно място в джоба си, разчистих снега и започнах да копая надолу. От допира с леда пръстите ми се почервеняха и ме заболяха, а краката ми бяха мокри до коленете и усещах как студът прониква през кожата ми. Опитах се да увия ръцете си в коженото палто, но това ме забави; отказах се и продължих да копая, докато ръцете ми изтръпнаха и усещах, че пръстите ми са подути, макар да виждах, че не са станали по-големи — бяха само замръзнали и побелели.
Накрая стигнах до земята: замръзнала и втвърдена, пълна с камъчета. Наложи се да отида да взема една пръчка от сандъка за дърва в къщата, за да извадя големите камъни и да разтрогна пръстта. Изпочупих си ноктите, а от пръстите ми течеше кръв. Но не спрях да копая, докато не издълбах една не много дълбока дупка в замръзналата земя. Извадих бялото орехче от джоба си с разкървавените си ръце, сложих го в дупката и я засипах със замръзнала пръст и сняг.
Изправих се и чаках още нещо да се случи. Но нищо не се случи. Гората беше безмълвна и повече не видях катерички и птици. Дори и червената светлина от пламъка на Чернобог беше изчезнала в далечината. Не знаех какво означава това. Исках да означава нещо; исках някой или нещо да е чул извинението ми и да ми подскаже някакъв начин да поправя стореното. Исках поне моята катеричка да е останала доволна. Но тя може би само се надяваше, че дървото ще порасне и ще може да яде много орехчета от него; а може би не ми беше дадено да знам какво съм направила. Нямах право да искам отговори и обяснения: бях дошла тук със завоевателска армия.
Ръцете и краката ми бяха премръзнали и ме боляха и не можех да остана по-дълго тук. Обърнах се и се завлякох с мократа си наметка зад къщата и стъпих в коритото. Когато излязох през огледалото от другата страна, Магрета изтича към мен и извика от ужас, като видя мръсните ми, разкървавени и премръзнали ръце и ме заведе до легена, за да ги полее с вода и дълго да ги мие, докато пак бяха чисти.
Стоях и гледах моя спящ Старик долу в зимника, когато Ванда се приближи зад мен и нежно ме хвана за раменете.
— Ела вътре да хапнеш. Ще сложим нещо студено на лицето ти. Ще те облекчи.
Тръгнахме заедно към къщата. Опитвах се да реша какво трябва да направим, а после забавих ход и спрях в двора. Обърнах се и огледах навеса — малкия познат навес — после пак погледнах къщата. Полегатият тръстиков покрив вече не беше натежал от сняг, но формата му беше същата, както и светлината от огъня, гостоприемно просветваща през прозореца.
Другите бяха минали няколко крачки напред, преди да забележат, че не вървя с тях; изгледаха ме озадачено. Но аз се обърнах, бързо изтичах в задния двор и там намерих дълбокото корито, пълно с вода, през което Ирина се беше опитала да ме преведе, и се втренчих в собственото си отражение.
— Това е същата къща — казах високо аз. Ванда дойде, погледна водата, а после мен. — Тази къща се намира и в кралството на Старик. Намира се в двата свята.
Тя мълчеше. После каза:
— Всеки ден намирахме неща. Неща, от които се нуждаехме, но не бяха тук предишната вечер. А някой ми изпреде кълбо вълна и ни ядеше кашата.