Сетих се за Магрета, придружителката на Ирина, която бяхме скрили тук от демона.
— Ти ли сготви кашата? — попитах аз и Ванда кимна.
Не знаех дали това ще помогне. Там от другата страна ще има сняг; ще има ледени висулки по стряхата. Но аз не можех да протегна ръце и да ги пипна. Върнах се долу в зимника. Старик изглеждаше малко по-добре; бледият цвят изчезваше от бузите му. Когато отвори очи и ме погледна, му казах:
— Това е къщата на вещицата, за която ми каза, че се намира в двете царства. Има ли начин да се премине оттук?
Той се взираше в мен за известно време, докато разбра, и прошепна:
— Затворих прохода между тях; останали са само малки пролуки. Не исках повече простосмъртни да влизат. Трябва да я отворим отново…
— Как? — попитах аз. — С какво?
Той затвори очи. Пое въздух, пак ги отвори и каза:
— Помогни ми да стана.
Заедно стигнахме до стълбата. Той погледна нагоре към правоъгълния отвор над главите ни, към стълбата, проблясваща на тъмното нощно небе и потрепери.
— Няма ли да се влошиш, ако се качиш горе? — попитах аз. — Топло е.
— И ще става все по-топло и по-топло — отвърна той. — Оттук нататък силите ми ще намаляват, няма да растат. Трябва да използвам малкото сили, които са ми останали, докато ги имам.
Изкачи се по стълбата с почивки и после бавно закуца към къщата, като притискаше раната си с ръка, но пред вратата спря, вперил поглед в оранжевите отблясъци на огъня в печката. Лицето му стана безизразно, а аз си спомних ужаса на Шофер от горящия огън.
— Чакай — казах аз, влязох вътре, бързо изсипах лопата пепел върху пламъците, за да ги загася, и затворих вратата на печката. После се изправих и огледах стаята: майка ми и баща ми се държаха за ръце, Ванда стоеше до тях, а Сергей беше хванал ръжена. Степон вече си беше легнал горе над печката и се беше завил с наметалото като с одеяло, но дори и той се надигна. Всички наблюдаваха Старик, а той наведе глава, за да не се удари, защото вратата беше ниска, и влезе.
Но той не им обърна внимание. Вместо това огледа стаята, вдигна ръце и безпомощно ги отпусна, като че ли в отчаяние, а после отиде до долапа в ъгъла от лявата му страна и посегна да го отвори.
— Имаше ли долап там… — обърна се майка ми към баща ми, но Старик вече беше отворил двете му врати, ровеше в него и нетърпеливо изхвърляше неща навън: огърлица от зелени мъниста, тъмночервено наметало, скъсано и изпръскано с кръв, изсъхнал букет рози, малко чувалче със сушен грах, което се скъса и зрънцата се разпиляха по пода…
Той се обърна, видя как всички го гледаме и извика:
— Помогнете ми! Иначе няма да сте ми оказали помощта, за която се споразумяхме!
— Какво търсиш? — попитах аз.
— Нещо от зимата, нещо от моето кралство, с което да отворя пътя!
Ванда постоя малко, после отиде да прегледа полиците около огнището, но на тях нямаше много неща.
— Няма къде другаде да търсим — каза тя.
— Там! И там! — изсумтя раздразнено той и посочи две врати в стената от ляво и дясно на печката.
Бяхме смаяни: не беше възможно да не сме ги видели. Но Старик се обърна и продължи безумно да рови в долапа, да изхвърля чаши, кърпи и лъжици, а след малко Ванда отиде и отвори лявата врата. От другата страна имаше още една спалня, която не би могла да се вмести в къщата. Показа се голямо дървено легло със завеси и два тежки гардероба от двете страни. Зад другата врата се чуваше леко тупкане: когато баща ми внимателно я отвори, видяхме килер: от тавана висяха стари плитки сух чесън и връзки с ронеща се лавандула, в средата имаше тежка дървена маса с хаван и пестик, пестикът леко се поклащаше, сякаш току-що е бил използван, а наоколо се разнасяше аромат на счукани подправки.
— Един от нас трябва да държи вратата — каза уморено майка ми, докато трескаво търсехме. Ванда остана до вратата на спалнята и я държеше отворена, а ние ровехме из гардеробите и в дървения скрин в подножието на леглото: всички бяха пълни с обикновени, безполезни, проядени от молци спални чаршафи и рокли, в чиито джобове имаше ронещи се боклуци. Но в джоба на една от роклите, която изглеждаше тежка, намерих шепа гладки черни камъчета със странен блясък; изтичах навън с тях, но Старик каза нетърпеливо:
— Не! За какво са ми? Може така да скитам десет хиляди години в дълбините на злия дух и никога да не намеря изход; хвърли ги!
Под една възглавница майка ми намери стара, потъмняла медна монета, която той отхвърли с думите:
— Не мога да намеря пътя към вкъщи в сънища!