На една от лавиците в килера намерихме красиво шишенце парфюм със запушалка, на дъното на което все още имаше няколко капки.
— Отрова или еликсир, какво значение има това сега? — сви рамене той и отвори друго чекмедже; отвътре три мишки изскочиха на пода и избягаха през вратата. В далечината небето просветляваше, а оголеният му ранен крак оставяше мокри следи по дъските, където беше стъпил.
— Може би няма нищо! — казах аз.
Той наведе тъжно глава и се облегна на вратата.
— Има нещо! Усещам вятъра на моето царство в лицето си, той шепне в ушите ми и в ъглите, макар да не мога да кажа откъде идва. Трябва да го намерим.
— Не усещам нищо друго, освен горещина — казах аз. — Въпреки че огънят е угасен.
Старик замълча. После пак вдигна глава и на лицето му се изписа ужас.
— Да — каза глухо той. — Вятърът е топъл.
— Какво значи това? — попитах предпазливо.
— Чернобог е там — каза Старик. — Той е влязъл в моето кралство. Той е там!
Рязко се обърна и в нов прилив на отчаяние започна едно по едно да вади малките чекмеджета от долапа и да ги хвърля на земята. Някои се счупиха и по пода се разпиляха: топчета, перодръжки, носни кърпички, една парцалена кукла, кълба за плетене, шепа грошове, стар бонбон, разчепкана вълна, хиляда и една ненужни вещи, наблъскани небрежно в долапа, но сред тях нямаше нищо от зимното царство.
— Не намерихме нищо — каза майка тихо ми, като излезе прашна и уморена от спалнята. — Прегледахме по три пъти всяко ъгълче. Освен ако той не ни покаже друго място, на което да търсим.
— То е тук! — каза й той свирепо. — Някъде тук е!
Размаха безпомощно ръце, а тя се стресна и се отдръпна.
Тогава от върха на печката Степон каза с много тих глас:
— Аз имам това, но то не иска да расте.
Обърнахме се. Ванда и Сергей застанаха безмълвно и го гледаха: в ръката си Степон държеше белезникав плод с форма на зелен орех. Старик го видя, нададе вик и се втурна към него.
— Откъде си го взел? — попита обвинително той. — Кой ти го даде?
Протегна ръка, като че ли искаше да го грабне, но Степон го стисна в шепата си и се отдръпна. Ванда застана между тях и гневно извика:
— Мама му го даде! Орехчето дойде от нея, от нея в дървото, и е негово, не твое!
Старик спря и я погледна.
— Няма достатъчно сила в живота на простосмъртния, за да може снежното дърво да даде плодове! — каза той. — Дори да го подхранваш с един, с двама, с трима, най-много да му пораснат листа. С каква кръв го отгледа, че да го смяташ за свое?
— Па погреба всичките пет бебета там — каза Ванда. Лицето й беше бледо, твърдо и гневно — никога не я бях виждала такава. — И петимата ми братя, които умряха. А накрая и мама. Тя го даде на Степон! Негово е!
Старик я погледна, после погледна Сергей и Степон, сякаш ги използваше, за да измери шестте липсващи живота: петима братя, които никога не са пораснали, и майка им до тях. После отпусна ръка. Той посърна и ужасено погледна бялото орехче, което Степон стискаше в ръка.
— Негово е — прошепна той и съгласието му прозвуча така, сякаш се съгласяваше със собствената си смърт.
Той придоби толкова примирен вид, че дори Ванда вече не изглеждаше гневна. Всички ние стояхме там заедно, белият плод светеше в къщата със същата бледа светлина като неговото сребро, а Старик продължаваше да го гледа отчаяно, но без да каже нито дума, сякаш дори не можеше да си представи как да предложи някаква сделка. Кой би могъл: какво можеше да дадеш на някого, което да е справедлива цена за всичките му мъки, за всички онези погребани години на скръб? Аз не бих приела хиляда кралства за моята майка.
Степон пак го погледна в ръката си и после безмълвно му го подаде. Но Старик не откъсваше очи от Степон, поразен; не посегна към орехчето, сякаш не можеше да го вземе, дори и когато му го предлагат.
После майка ми отиде и целуна Степон по челото.
— Тя щеше да се гордее с теб — каза майка ми, взе го от ръката му, обърна се и го подаде на Старик. — Вземи го и спаси децата в царството на елфите. Какво по-добро можеш да направиш с него?
Той продължи да я гледа втренчено, без да мръдне, докато накрая аз го взех, а той се обърна безпомощно към мен.
— Какво да правим? — попитах аз. — Как да го използваме?
— Госпожо, можете да правите с него каквото си искате. То не е мое.
Изгледах го, донякъде възмутена.
— Добре тогава, какво щеше да направиш с него, ако беше твое?
— Щях да го сложа в земята и да го призова — каза той. — И да отворя пътя под клоните му. Но това не мога да направя. Нямам права върху това семе; то няма да отговори на моя глас. А и не знам как ти можеш да го направиш. Снежното дърво не може да пусне корени през пролетта и в ръцете си ти не държиш зима, а топло слънчево злато.