И после продължи да се взира в мен с надежда, сякаш толкова често го бях изненадвала, че сега той просто очакваше от мен пак да го изненадам, докато всъщност аз нямах никаква представа какво да правя.
— Ще се опитаме пак да го засадим — казах аз поради липса на по-добра идея. — Можеш ли да дойдеш и да замразиш земята?
Той кимна, но щом отворихме вратата, се дръпна ужасено и почти бе повален от вълната топъл въздух, която го лъхна, по-топла дори от въздуха в къщата; миришеше на топла мека земя и пролет. Въпреки това с мъка излезе от къщата, приведен като човек, който се опитва да върви с рамо напред във виелица.
До вратата намерихме купчинката пръст, където Степон вече се беше опитвал да засади орехчето — добро място да посадиш дърво, което да расте и да хвърля сянка пред къщата. Но когато Старик докосна пръстта, от пръстите му излезе съвсем малко скреж и изчезна толкова бързо, колкото изчезва дъх върху студено стъкло. Бързо сложих орехчето в земята и се опитах да го натисна надолу с неговата ръка; за съвсем кратко време около пръстите му се образуваха сребърни очертания и бързо изчезнаха.
После отдръпна ръката си, двамата гледахме в земята известно време, след което той поклати глава. Изрових орехчето и го взех в ръката си, като се опитвах да разсъждавам: орехчето не може да порасне през пролетта. А после изведнъж си зададох въпроса — как е влязъл Чернобог в царството на Старик сега, докато преди можеше да го атакува само отдалеч?
Станах и изтичах в задния двор до дълбокото корито там. Погледнах в него. Беше само вода в дървено корито, но може би имаше нещо повече от другата страна — ако Ирина стоеше от другата страна със сребърната си корона, след като беше прехвърлила Чернобог в зимното царство, като отново се опитваше да спаси Литвас от краля на Старик, когото аз бях освободила.
Не знаех дали тя е там, нито знаех дали ще се опита да ми помогне, ако е там. А дори и да беше там и да искаше да ми помогне, аз не знаех какво искам от нея да направи. Знаех само, че от тази страна не можех да направя нищо сама. Спомних си за вратите, които се появиха, когато преди не бяха там, за стаите и долапите, които изникнаха от никъде, после затворих очи и потопих ръка във водата с надежда, че ще получа помощ.
Пръстите ми не опряха в дъното, продължавах да спускам ръка надолу и за момент усетих ръка от другата страна. Хванах я и притиснах орехчето в нея. После извадих ръката си от водата и погледнах празната си длан. Погледнах и в коритото — орехчето го нямаше. През водата ясно виждах дъното: по него нямаше нищо.
Още малко постоях там и се взирах в коритото, като не можех да повярвам, че се случило, после се върнах през къщата: всички стояха в кръг и се взираха в Старик, а той се беше облегнал на стената, беше изтънял и блестеше, сякаш беше покрит с пот, а по лицето му беше изписана ужасна агония. Хванах го за ръка.
— То премина! Отиде от другата страна! Какво друго да направя?
Той отвори очи, не мисля, че ме виждаше; очите му бяха мътни и обсипани със синьо-бели петна.
— Призови го, призови го, ако можеш — прошепна той.
— Как? — попитах аз, но той затвори очи и не каза нищо повече.
После баща ми се обади:
— Мирием — каза бавно той. Погледнах го отчаяно. — Не сме в подходящия месец, но дърветата още не са цъфнали и не са дали плод. Можем да кажем молитвата за благодат. — Той погледна към Степон, после към Ванда и Сергей. — Някои дори мислят, че помага на онези, чиито души са се върнали в света като плодове и дървета, да продължат нататък.
Той ми подаде ръка и протегна другата си ръка към майка ми. Застанахме така, както винаги заставаме през пролетта пред малкото ябълково дръвче в нашия двор и казвахме заедно: „Барух ата адонай, елохейну мелех хоалам, шело хасаир б’оламу, клоом, убара бо брийот тавот в'иланот, лейханот бахем б’най адам”, благословията на цъфналите плодови дръвчета. Винаги съм обичала тази молитва: тя съдържаше надежда и дълбока въздишка на облекчение; тя означаваше, че зимата е свършила, че скоро ще ядем плодове и ще има изобилие в света. Когато бях малко момиче, през първите пролетни дни излизах на двора много рано сутрин и преглеждах клоните на дърветата, за да мога, ако са цъфнали, да изтичам вътре и да съобщя на баща ми, че вече трябва да кажем молитвата. Но този път я произнесох по-страстно от друг път, като се мъчех да задържам всяка дума в главата си и да си я представям написана със сребърни букви, които щом ги изрека стават златни.