Когато свършихме, всички стояхме мълчаливо. В началото нищо не се случи, доколкото можехме да видим. Но после Степон изведнъж извика и побягна към портата, като размахваше ръце и гонеше една птичка, която току-що беше кацнала на земята и се канеше да кълве. Той гледаше надолу и стискаше ръце. После Ванда, Сергей и всички ние отидохме при него. Малко бяло стръкче излизаше от земята и като виещо се червейче се издигаше нагоре.
Стояхме и го гледахме. И друг път съм виждала как никнат семена, как бобът излиза от почвата, но това растение никнеше много по-бързо, цяла пролет протичаше пред очите ни за мигове: стръкчето се издигаше и се превърна в тънка бяла фиданка, после започна да се извива като човек, който се изкачва по въже и от време на време спира, за да си поеме дъх, а после се издига още по-високо. Корона от малки бели листенца се развиваха като знаменца на върха, ужасно бледи, а после започнаха да се развяват и нетърпеливо да се издигат нагоре. Когато беше високо колкото коляното ми, то започна да изкарва тънки клонки, които изскачаха от стеблото му като миниатюрни камшичета и се отваряха още бели листенца. Трябваше да се отдалечим, за да му направим място да расте. Сега то растеше равномерно и плавно се издигаше нагоре.
Обърнах се и изтичах при Старик. Той не се събуди и не помръдна; облегнал се беше на къщата и беше станал много слаб и тъмносин, сякаш сърцевината му излизаше от ледената си черупка, а когато го пипнах, ръцете ми бяха мокри. Ванда дойде да ми помогне. Двете заедно го доведохме до дървото и го сложихме да легне под него. Изведнъж пропукващ се скреж се образува по земята под него и започна да се изкачва по бялата кора на дръвчето, както и по неговата кожа, а тъмносиният цвят изчезна под ледения пласт. Той издишваше зимен въздух, отвори очи и погледна към разгръщащите се клони на дървото, после се разплака, макар че не можех да кажа със сигурност, защото сълзите мигновено замръзваха на лицето му, а от него излизаше само сияние.
Той се изправи и дървото беше достатъчно високо, за да застане под него, макар че не изглеждаше чак толкова голямо миг преди това, и когато сложи и двете си ръце на стеблото, то разцъфна и се покри със сребърни цветове, прошарени със злато. Той протегна ръка, докосна един цвят с пръст, и го погледна смаяно.
— То порасна, то порасна — повтаряше Степон; той също се давеше от сълзи, и плачеше така, сякаш не знаеше дали е тъжен или щастлив, а майка ми го беше прегърнала през тънките рамене и го галеше по главата.
После Старик се обърна с гръб към дървото и постави ръката си на портата, а когато я блъсна и я отвори, от другата страна се показа бял път — бял път, ограден от двете страни от други бели дървета, но той вече не продължаваше безкрайно в зимата: в другия му край имаше облак от дим и пламъци. Той го погледна с решително изражение, после прекрачи прага, направи няколко крачки по пътя и един бял елен изскочи измежду дърветата. Последвали го бяхме до портата, но цялото ми семейство се дръпна назад в двора, когато еленът подскочи. За момент видях всичко с техните очи, острите нокти и ужасните зъби, които стърчаха от устата му, но за мен сега това беше най-обикновен елен. Старик отиде до него и когато го яхна, кракът му вече не беше гол; сребърен ботуш се затвори над него и в следващия миг той се покри със сребро; доспехи и бели кожи, и ме гледаше от високо.
После протегна ръка към мен и каза:
— Чернобог е в моето кралство. Както обещах, така и ще направя: ако го изхвърлим и моите хора са в безопасност, няма да връщам зимата. Ти поиска съюз, за да постигнем това: ще дойдеш ли да помогнеш, макар и той вече да не е в твоя свят?
Гледах го и исках да го попитам, донякъде възмутено, как според него щях да помогна, ако се изправя пред огнения демон в пряка битка. Имаше пръст под ноктите ми; лицето ме болеше, а бузата ми още беше подута и червена от юмрука на войника. Бях уморена; бях само едно простосмъртно момиче, което прекалено много се беше хвалило и това беше стигнало до слуха му. Но погледнах бялото дърво до мен, с високите му, покрити с цветове клони, и знаех, че няма смисъл да го питам. Той щеше само да вдигне рамене и да ме погледне с надежда, очаквайки висша магия: магия, която се получава само когато с думи и обещания се престориш на нещо повече това, от което си, а после влезеш в този образ и някак си успееш да го запълниш.
— Да — казах аз. — Ще дойда и ще направя каквото мога — ако след това ме върнеш.
— Моят път все още не може да върви под зелени дървета, госпожо, а ти вече ме накара да обещая да вдигна зимата, ако победим. Но лятото няма да продължи вечно, дори и да искам, затова ето какво мога да предложа: в първия ден, когато падне следващият сняг, ще отворя моя път и ще те доведа в дома на семейството ти.