Погледнах назад: майка ми и баща ми стояха на двора, но те не бяха сами. Ванда, Сергей и Степон бяха с тях, а в къщата зад гърба им сега имаше достатъчно място. Те ще бъдат в безопасност, ще бъдат в безопасност, дори и аз никога да не се върна след този безумен скок по зимния път; те щяха да живеят един за друг, да се обичат един друг, да скърбят един с друг и да си помагат един на друг по пътя.
Те вече някак си се бяха отдалечили от мен, бяха отстъпили крачки назад, и виждах лицата им като в сън. Бързо изтичах, целунах ги всички и прошепнах на майка ми: „Чакай ме в първия зимен ден”, а тя остана с ръка, протегната след мен, защото се обърнах, минах през портата и подадох ръка на крал Старик, за да ме качи на елена зад себе си.
Глава 24
Яздехме по белия път, посипан със сняг и пепел, които брулеха лицата ни. Горещите частици пареха на ръцете ми, но се движехме бързо. Виждах неясно сребърния път под нас, но еленът тичаше толкова бързо, колкото Старик искаше, или колкото можеше, и след още един скок се озовахме сред боровете, горящи с ужасяващи червени пламъци над главите ни, а при следващия скок пътят неочаквано излезе от гората и тръгна покрай реката.
Но това беше пролетна река, бучаща, носеща големи късове лед, които се удряха един в друг и профучаваха надолу край нас. Пръснати сребърни монети проблясваха сред тях и Старик ужасено извика, когато видя, че водопадът пред нас е оживял: бушуващ поток, който бликаше от планинския склон и се разбиваше надолу в облаци от пара. В подножието му Чернобог танцуваше и се въртеше, като размахваше ръце във въздуха и крещеше от удоволствие. Той вече не беше целият в огън. Издул се беше отвъд човешките размери и се беше превърнал в чудовищно голяма, извисяваща се фигура от въглени, плътно покрита с пепел, но изпъстрена с дълбоки цепнатини, от които се показваха червени нажежени вени, а по тялото му от време на време проблясваха пламъци. Той натопи лице във водопада и пиеше с огромни жадни глътки, порасна още малко, сякаш се уголемяваше, за да има още повече материал за горене. Монетите елфическо сребро, с които водата го обсипваше, образуваха блестяща черупка по лицето и раменете му.
Той не беше сам: група елфически рицари се опитваха да се борят с него, хвърляха сребърни копия от брега по разширяващото се езеро под водопада, но те не стигаха до него. По водата плаваха множество копия, разпръснати и изгорени, но това не го безпокоеше дотолкова, че да прекъсне жадното си пиене. Крал Старик скочи от елена и ми извика:
— Трябва да удържим планината срещу него, направи каквото можеш!
После извади сребърен меч, втурна се към езерото и стъпи на повърхността му. Там, където стъпваше, под краката му изникваше твърд лед и той се впусна право към демона по блестящия бял път. Опияненият от жажда Чернобог не забеляза пристигането му; Старик замахна с меча и го заби дълбоко в чудовищния му крак, Чернобог свирепо изрева, а по повърхността се разля вълна от цвърчащ лед.
Изтичах нагоре по пътя към високите сребърни порти в планинския склон и почуках на тях. Портите бяха заключени и залостени.
— Пуснете ме да вляза! — извиках аз. От другата страна се чу стържене и се показа Шофер — беше вдигнал голямата сребърна греда, с която беше залостена вратата, и я отвори малко, колкото да мога да вляза. Отвътре ме лъхна студен въздух, лъхна ме достатъчно, за да ми покаже колко топло е навън и въпреки че Шофер се беше подал само за миг зад малката пролука, лицето му веднага заблестя като топящ се лед. Той с усилие дръпна вратата и я затвори, залости я със сребърната греда, пребледня и се отпусна на земята.
— Шофер — казах аз и се помъчих да го задържа. Той не беше сам; зад него вратата се охраняваше от цяла рота елфически рицари, всички държаха високи щитове от чист син лед, подсилен със сребро, които се застъпваха и образуваха стена. Бяха се отдръпнали назад, когато вратата се отвори, но сега пак пристъпиха напред и подадоха ръце, за да ни помогнат да се скрием зад ледената стена от щитове. Зад този заслон Шофер изтри водата от лицето си и се изправи на крака. Дръпнах го за ръка.
— Шофер, планината — където планината се е пропукала, откъдето извира водопадът. Знаеш ли къде е това място? Можеш ли да ме заведеш там?
Той ме изгледа втренчено, мокър и замаян, но кимна. Двамата побягнахме нагоре по пътя към сърцето на планината, като се подхлъзвахме на всяка крачка; повърхността се топеше и на места се стичаха малки водни струйки. Когато накрая стигнахме до голямото, покрито със свод пространство, то вече изглеждаше някак си по-малко, сякаш покривът беше слязъл по-ниско до нас, а поляната беше пълна с жени, които се притискаха една в друга под белите дървета, сякаш искаха да направят малка крепост с телата си. В средата зад тях видях децата, все още тъмносини, които те предпазваха от нарастващата жега. Те вдигнаха поглед, докато минавах с Шофер, а по лицата им се четеше отчаяние. Земята под краката ни омекваше, а клоните на белите дървета повяхваха. Тесният поток бълбукаше от извора си, течеше през горичката и изчезваше в планината.