Аз цялата треперех. Дълго време не можех да откъсна поглед от кофата. Чак когато и последната струйка дим изчезна, се стреснах и погледнах моето момиче, царицата. Царят беше притиснал ръцете й към гърдите си, пръстенът на ръката му излъчваше бледо сребърно сияние, и я гледаше със своите блестящи изумрудени очи така, сякаш тя е най-красивото нещо на света.
Глава 25
Със Сергей се върнахме в Павис три седмици по-късно, щом папа Манделщам се възстанови и те двамата със Степон можеха да се грижат за плодовите дръвчета, докато нас ни няма. Дръвчетата и без това вървяха много добре. Сергей беше отишъл при фермера с плевнята, изрисувана с цветя, по-долу на пътя и го беше повикал да дойде да му помогне да отсекат няколко дървета срещу част от дървения материал, както и да разчистят малко земя. Закарахме дървения материал на пазара във Висня, продадохме го и купихме овощни дървета за разсад: ябълки, сливи и вишни. Те всички бяха цъфнали.
Докато се възстановяваше, папа Манделщам написа много писма, които да занесем: по едно писмо за всеки, който все още му дължеше пари.
— Ние имахме късмет — каза той, — затова сега нека да бъдем великодушни. Зимата беше тежка за всички.
Той освен това сигурно мислеше, че ако отидем с тези писма, хората в града няма да имат чак толкова голямо желание да ни обесят. Носехме царското писмо със себе си, но все пак царят беше далеч. Не се тревожехме, че ще дойдат да ни хванат, тъй като никой не би си губил времето да се занимава с нас: цялата работа, която всеки е трябвало да свърши през пролетта, трябваше да свърши сега наведнъж, и то много бързо, защото лятото вече започваше.
Но все пак бяхме изненадани, когато пристигнахме в града. Панова Людмила беше на двора и метеше.
— Здравейте, пътници! Искате ли да спрете да си починете и да хапнете нещо? — извика тя, а ние я погледнахме, и когато видя кои сме, тя се разкрещя и започна да маха с ръце, няколко мъже дотичаха към нас, спряха и ни гледаха изумено.
— Не сте ли умрели? — попита един от тях.
— Не — отвърнах аз, — не сме умрели и царят ни помилва. — Извадих писмото и им го показах.
Вдигна се голям шум. Радвах се, че Степон не е с нас. Дойдоха свещеникът и бирникът, който взе писмото и го прочете на глас, а всички в града слушаха. Бирникът ми върна писмото, поклони ми се и каза:
— Е, всички трябва да вдигнем наздравица за благополучието ви!
Изнесоха маси и столове от странноприемницата и от къщата на панова Людмила, сложиха кани с крупник и сайдер и всички пиха за наше здраве. Кайус не се появи, не се появи и синът му.
През цялото време се чудех защо мислеха, че сме умрели, но не исках да ги питам. Вместо това извадих писмата от панов Манделщам и ги раздадох на хората, които бяха там, а за тези, които ги нямаше, дадох на свещеника. И всички наистина бяха много щастливи и дори пиха за здравето на панов Манделщам.
След това отидохме до къщата на Манделщам и натоварихме всичко в колата. Панова Гавелите беше единствената, която не се зарадва да ни види. Мисля, че имаше намерение да каже на панова Манделщам, че сега козите и пилетата са нейни и няма да й ги върне. Но и тя, като всички други вече беше чула за царското писмо, затова когато със Сергей отидохме при нея, посочи няколко измършавели, болнави кози и каза:
— Ето, тези са техните.
Погледнах я в очите и я попитах:
— Не те ли е срам?
После влязох и взех козите, които трябваше да взема — нашите и техните. Взех и всички пилета и ги сложих в един сандък. Взехме мебелите и нещата от лавиците, опаковахме ги грижливо, а счетоводната книга сложихме под седалката и внимателно я покрихме с одеяло.
Свършихме всичко и бяхме готови да потегляме, но Сергей седеше мълчаливо на капрата и не тръгваше. Погледнах го и той ме попита:
— Мислиш ли, че някой го е погребал?
Не казах нищо. Не исках да мисля за Па. Но Сергей вече мислеше за него, затова и аз започнах да мисля за него. И си го представях там на пода на къщата, непогребан. И Степон също може би щеше да започне да мисли за него. И Па завинаги щеше да остане там на пода, въпреки че вече го нямаше.
— Ще отидем — казах накрая.
Подкарахме колата към старата си къща. Ръжта растеше. Беше пълна с плевели, защото никой не се грижеше за нея, но все пак беше висока и зелена. Спряхме колата на нивата, оставихме козите и конете да пасат там и после отидохме при бялото дърво. Опряхме ръце на стъблото. Беше тихо. Мама вече не беше там и дървото край нашата къща не ни говореше. Но не беше нужно мама да ни говори, защото сега имахме мама Манделщам и тя щеше да ни говори от нейно име.