Събудих се посред нощ. Баща ми отиваше в дневната, вратата изскърца и в стаята нахлу студен въздух. Чух как Сергей изтупва снега от ботушите си и казва на баща ми:
— Всичко е спокойно.
— Спи, Мирием — каза майка ми. — Сергей само оглеждаше двора.
Будих се още два пъти през нощта от полъха на студен въздух, но веднага пак заспивах. Не се случи нищо. Сутринта станахме и започнахме да готвим каша за закуска. Навън Сергей забиваше колове в земята, за да изгради кошарата, в която ще държим козите. Пътят на Старик все още се мяркаше между дърветата, но когато се вглеждах в него през прозореца, ми се струваше, че малко се е отдалечил. Денят беше сив, а слънцето изобщо не изгря, но пътят все пак светеше. Няколко момчета от селото си играеха около къщата и се предизвикваха едно друго да хвърлят камъни по пътя на Старик или да го пипнат; чувах веселите викове, с които се дразнеха.
Ванда дойде, докато брат й още закусваше, и излезе с кошницата да нахрани кокошките. Върна се с почти празна кошница — само с две яйца, макар че имахме девет носещи кокошки. Яйцата бяха малки, черупките им — много бели. После тя рязко каза:
— Зад къщата има следи.
Отидохме да ги разгледаме. Разпознах ги, щом ги видях, макар и вече да не се сещах как изглеждаха: преди Ванда да каже, бях почти забравила за тях. Островърхите ботуши се бяха промъквали до задната стена и бяха оставили отпечатъци навсякъде по снега, а животното с разцепените копита беше стояло до кокошарника и навсякъде около него се виждаха следи, също като лисица, която души и търси дупка, за да се промъкне вътре. Кокошките се бяха сгушили една до друга и се бяха слели в едно пересто кълбо.
— Прегледах всичко, кълна се! — каза Сергей.
— Няма значение, Сергей — отговори баща ми, — това са онези деца, които си правят шеги.
Ванда измете двора, а двете яйца изхвърлихме на боклука. Майка ми ме прегърна през рамото и двете влязохме в къщата.
Сергей си тръгна, а Ванда изчисти и отиде за вода. Този път, колкото и да исках, не можах да забравя следите, но когато Ванда се върна, станах и решително казах:
— Ела, Ванда, отиваме на пазара.
Взех си шала и тръгнах, все едно че нищо странно и необикновено не се беше случило. Когато излязохме навън, стоях с гръб към гората. Вятърът ме подгони и заби студени пръсти под полите на роклята. Не се обърнах, за да видя дали сребърният път на Старик все още блести там.
Ванда носеше кошницата с всички дрънкулки, които бях донесла от Висня за продажба, както и двете рокли, които разточително си бях купила, за да ядосам майка ми, която не ми позволяваше да купя една за нея. Бяха топли, много красиви вълнени рокли, а от подгъва им нагоре тръгваха големи цветя в синьо и тъмнозелено на червен фон. Отидох направо при сергията на шивачката Маря и й показах цветята на роклята.
— Виж каква е новата мода във Висня тази година — казах аз.
Около мен веднага се събра група жени, за да видят роклите и за момента образуваха защитна стена срещу всякакви други клюки. Новата мода беше много по-важна от пътя на Старик, за който и без това никой не искаше да мисли особено много. Естествено Маря ме попита колко струват роклите. Не й отговорих веднага. Наобиколилите ме шест жени приличаха на врани, готови да кълват. За един кратък миг си помислих да продам роклите евтино, за да оставя зад себе си дружелюбно чувство, чувство, което би създало настроение в моя полза, ако стане дума за пътя на Старик и колко близо е той до нашата къща. Изведнъж много по-добре разбирах баща си.
Поех си дъх и отговорих:
— Не знам дали мога да ги продам веднага. Виждате колко труд е вложен в тях, и то от най-добрите майстори във Висня. Правени са за сватбени рокли, а аз платих много пари, за да ги донеса тук. Не мога да ги продам за по малко от една злота всяка.
Стоях на това място цял ден, а жените се трупаха да видят роклите, които струват една злота. Шепнеха си нещо за бродерията, за кройката, за красивите цветове. Разглеждаха шевовете и кимаха в съгласие, когато авторитетно им показвах колко внимателно и изящно са направени малките шевове и как се вижда, че са използвани най-качествените конци. Междувременно им продадох всичко друго, което бях донесла от Висня. Нещата се разпродадоха за много повече пари, отколкото очаквах, защото те получиха усещането, че и върху тях пада малко от блясъка и лукса на големия град. А в края на деня дойде бирникът, който обичаше от време на време да си купува по нещо от пазара, въпреки че имаше слуга, който му пазаруваше. Той тържествено ми плати две злоти и взе роклите за чеиза на дъщерите си.