Върнах се вкъщи с разтуптяно сърце, а в гърлото ми беше заседнал дивашки триумф, но и малко страх: бях доста объркана.
Цената, на която купих тези рокли, беше една копейка. Майка ми и баща ми не казаха нищо, когато поставих двете злоти на масата, заедно с грошовете и трите копейки, за които бях продала другите неща. Баща ми само безшумно въздъхна.
— Е, дъщеря ми наистина може да превръща среброто в злато — каза той малко безпомощно, сложи ръка на главата ми и ме погали, но изглеждаше, че не се гордее с мен, а ме съжалява.
Горещи гневни сълзи напираха в очите ми. Стиснах зъби, прибрах злотите в кесията, а после дадох на майка ми бурканчето със сладко от вишни, което бях купила, за да си доставим удоволствие. След обеда тя направи силен чай и сложи вишните в стъклена чинийка с малка сребърна лъжичка, последната от чаения сервиз, който беше донесла със себе си. Останалата част беше заминала на пазара и продадена през годините, когато гладувахме. Сложихме сладките вишни в чая си и пиехме сладката течност, а после изяждахме затопления плод и деликатно изплювахме костилките в лъжичките си.
Ванда разчисти масата и си върза кърпата на главата, готвейки се да си тръгне, после спря и погледна нагоре, защото в стаята стана тъмно. Навън внезапно беше завалял сняг, и то толкова силно, че не се виждаха къщите на съседите. От другата страна пътят на Старик все още се забелязваше и по някаква причина блестеше по-ярко от снега, дори за миг ми се стори, че нещо се движи между дърветата.
— Не можеш да си тръгнеш в това време — каза майка ми. — Стой тук, докато спре да вали.
Ванда се върна и с труд затвори вратата, защото вятърът отвън много силно напираше.
Снегът обаче не спираше. Валя цял следобед, без да стихне. Когато настъпи вечерта, Ванда и баща ми излязоха навън и изчистиха снега от покрива на кокошарника, за да не се задушат пилетата. Самите ние се сгушихме вътре като пилета. Ароматът на яхния изчезна, въпреки че остатъкът от нея стоеше на печката, за да е топла, а майка ми беше сложила да пече картофи в пепелта за вечеря. Въздухът миришеше на лют студ, който разяждаше ноздрите ми, а в него нямаше нищо топло и живо, нито дори мирис на пръст или гнили листа. Опитах се да прегледам книгите, после да шия, но се отказах. Беше прекалено тъмно и светлината от свещта не стигаше по-далеч от масата.
Седяхме мълчаливо, затрупани с кожуси, шалове и одеяла. Накрая баща ми каза:
— Хайде, не трябва да сме толкова тъжни. Нека да попеем заедно.
Ванда ни слушаше как пеем и когато спряхме да си поемем дъх, рязко попита:
— Това магия ли е?
— Не, Ванда, разбира се, че не. Това е химн, възхваляващ Бог.
— О-о… — каза тя и не прибави нищо повече, след което известно време никой не пя. Накрая Ванда попита: — Значи това ще ги отблъсне, така ли?
След известно време баща ми отговори:
— Не, Ванда. Бог не ни спасява от страдания на този свят. Старик поразява както праведните, така и грешните, също като болестите и мъката.
Той ни разказа по памет историята от Книга на Йов. Не беше успокояваща, разбира се, освен ако не харесвате края, където Йов се оплаква от несправедливостта на Бог и загубата на семейството си, когато силен удар с пръчка разтресе вратата. Всички подскочихме и баща ми спря да говори. Седяхме мълчаливо и гледахме към вратата. Накрая баща ми каза рязко:
— Сергей не трябваше да идва в това време.
Той стана и отиде до вратата. Исках да извикам и да го спра; видях как Ванда се загръща още по-плътно в одеялото, а лицето й е бледо и тревожно. Тя също не мислеше, че това е брат й. Дори и баща ми не го мислеше; той взе ръжена, отиде до вратата, хвана дръжката с лявата си ръка, силно я дръпна и я отвори, като високо в дясната си ръка държеше ръжена.
Но на вратата нямаше никой. Дори и вятърът не духаше вече. Снегът беше спрял така внезапно, както беше завалял, а навън цареше обикновена нощ, само последните снежинки проблеснаха на светлината от огнището и паднаха на прага ни. Стоях изумено, а после се обърнах и погледнах през решетките на прозорците: пътят на Старик беше изчезнал.
— Какво има, Йозеф? — попита майка ми.