Баща ми все още седеше на прага и гледаше надолу. Отметнах одеялата, скочих и отидох до него. Вече дори не беше студено; шалът ми беше достатъчен. Но пътеката към къщата беше покрита със сняг до колене, сняг имаше дори под стряхата и на каменните стъпала. Следите от разцепени копита тръгваха от задния двор и обикаляха къщата, а чифт островърхи ботуши бяха оставили отпечатъци в свежия сняг пред вратата. На стъпалото пред входа стоеше малка кесия от бяла кожа.
Баща ми се огледа. Сега съседите ни се виждаха: всички къщи бяха заприличали на бели гъби, а изпод натежалите от сняг стрехи надничаха озарени с жълта светлина прозорци. На пътя нямаше жива душа. Забелязах движение в един от прозорците — детска ръка описа пълен кръг по замръзналото стъкло. Баща ми бързо се наведе и взе кожената кесия. Внесе я вътре, а аз затворих вратата след него.
Той сложи кесията на масата. Всички се събрахме около нея и я гледахме сякаш беше жив въглен, който всеки миг може да запали къщата. Беше направена от кожа, бяла кожа, но не боядисана по обикновените начини за боядисване, които са ми известни: изглеждаше така, сякаш винаги е била бяла. Нямаше шевове или спойки по нея. Накрая, след като никой друг не посегна да я пипне, аз дръпнах бялата копринена връв, отворих я и изсипах от нея шест сребърни монети. Шест малки сребърни монети, плоски, тънки и идеално кръгли, се търкулнаха на масата и звъннаха като звънчета. Къщата ни беше огряна от огъня и топла, но монетите светеха със студена светлина, сякаш ги осветяваше Луната.
— Много мило е от тяхна страна да ни правят такъв подарък — каза сухо баща ми.
Разбира се, Старик никога не биха направили нищо подобно. Чували бяхме за феи, която носят дарове. И моята баба понякога ми разправяше една приказка, която беше научила от своята баба. Баба й тогава била момиче в Елкурт, град на запад. Един ден намерила кървяща лисица пред прозореца на таванската си стая, разкъсана от куче. Момичето я внесло вътре, почистило раните й и й дало вода. Лисицата излочила водата и казала с човешки глас: „Ти ме спаси и един ден аз ще ти върна услугата”, след което скочила и избягала обратно през прозореца. Момичето пораснало, станало голяма жена и имало свои деца. Един ден жената чула драскане и отворила кухненската врата. Там стояла лисицата и й казала: „Вземи цялото си семейство, всички пари, които имате в къщата, и отидете да се скриете в избата”.
Тя изпълнила нарежданията на лисицата и щом се скрили, отвън се чули гневни викове. В къщата влезли мъже и започнали да чупят и разбиват покъщнината над главите им. Въздухът се изпълнил с дим. Но кой знае как мъжете не открили вратата за избата, а димът и пожарът не проникнали вътре.
През нощта те се измъкнали от избата и видели, че къщата им, синагогата и къщите на всичките им съседи били опожарени. Взели малкото си останали вещи и бягали до края на квартала, където наели един колар да ги закара на изток. Така стигнали до Висня, където херцогът бил отворил вратите си за евреите, ако имат пари.
Но това беше история от друга страна. А за Старик не се говореха такива неща. Тук се разказваше само, че веднъж някакъв странен бял звяр влязъл в хамбара на един селянин, а на гърба му седял един ранен елф; селяните от страх внесли елфа в къщата си и почистили раните му. Когато се събудил, той извадил меча си и ги убил, после се завлякъл до коня си, яхнал го и изчезнал в гората, а кръвта му се стичала по пътя. Единствената причина, поради която хората разбрали за случилото се, била, че майката изпратила двете си малки деца да се скрият в купа сено в хамбара и им казала да не се показват, докато елфът не си отиде.
Затова знаехме, че Старик не ни бяха дали кесия със сребро от добро сърце. Не можех да се сетя защо са я оставили, но среброто беше там и блестеше на масата като съобщение, което не разбирах. После майка ми пое дълбоко въздух, погледна ме и каза с тих глас:
— Искат да го превърнеш в злато.
Баща ми седна на масата и покри лицето си с ръце, но аз знаех, че вината е моя, защото когато пътувахме през снега с шейната, дълбоко в гората говорих за превръщане на сребро в злато. Старик винаги са били алчни за злато.
— Ще вземем парите от трезора — каза майка ми. — Добре поне, че ги имаме.
— Утре ще отида пак в града — казах аз.
Но излязох навън и застанах пред къщата със стиснати ръце. Свежият сняг вече беше започнал да се заледява: условие за добро и бързо пътуване. В торбичката имаше шест сребърни монети, а аз бях оставила в банката четиринайсет златни монети при последното си гостуване. Можех да наема Олег с шейната и да се върна във Висня, да изтегля шест жълтици от банката на дядо ми и да ги дам на Старик, шест жълтици, които бях изкарала с труд, за да си купя безопасност.