Мина доста време, докато си легна и захърка. Двамата със Степон вече бяхме премръзнали. Прибрахме се в къщата колкото можехме по-тихо, хвърлихме дърва на огъня, за да не изгасне през нощта и сложихме каша да се вари за закуска: Показах на Степон как се прави, за да знае, когато се наложи. После се промъкнахме в леглото и заспахме. На сутринта баща ми ми нанесе шест силни удара с колана си, въпреки че огънят гореше и закуската беше готова. Мисля, че ме биеше главно защото предишната вечер не бях там, за да ме бие. Но той имаше силно главоболие и беше гладен, затова Степон сложи голяма паница с димяща каша на масата. Баща ни спря да ме бие и седна да яде. Избърсах лицето си, преглътнах и седнах до него.
Беше късно, когато стигнах до Висня с шейната на Олег. Тази нощ преспах в къщата на дядо ми, а рано сутринта отидох на пазара в нашия квартал и разпитвах, докато намерих дюкянчето на Исак бижутера, онзи, за когото братовчедката ми Басия искаше да се омъжи. Той беше млад човек с очила и дебели, но сръчни пръсти, хубав, с добри зъби и кафяви очи, а брадата му беше късо подрязана, за да не му пречи в работата. Беше се навел над миниатюрна наковалня и обработваше сребърен диск с миниатюрните си инструменти. Стоях и го гледах как работи може би десетина минути. Накрая той вдигна глава и каза:
— Да? — В гласа му се долавяше лека нотка на примирение, сякаш се беше надявал да си отида, без да не го безпокоя.
Извадих бялата торбичка и изсипах шестте сребърни монети на черното кадифе, върху което работеше.
— Това не е достатъчно, за да си купиш нещо от тук — каза делово той, почти без да погледне и се приготви да се върне към работата си, но после се намръщи леко и пак се обърна. Взе една от монетите и я разгледа отблизо, обърна я между пръстите си и я потърка, а после я остави и ме погледна:
— Откъде ги имаш?
— Идват от Старик, ако искаш, вярвай — отговорих аз. — Можеш ли да направиш нещо от тях, гривна или пръстен?
— Мога да ги купя от теб — предложи той.
— Не, благодаря — казах аз.
— Да ги направиш на пръстен, ще ти струва две злоти — каза той. — Другата възможност е аз да ги купя за пет.
Сърцето ми подскочи от радост: щом беше готов да ги купи за пет, значи мислеше, че може да продаде за повече нещото, което ще направи от тях. Но не се опитах да се пазаря за цената.
— Аз трябва да върна на Старик шест златни монети. Затова мога да ти платя една злота, за да ми направиш пръстен, или, ако ти харесва повече, можеш да продадеш каквото направиш и да делим полученото, като приспаднем дължимото на Старик.
Всъщност това беше целта ми. Сигурна бях, че Исак може да продаде един накит по-добре от мен.
— Аз съм Мирием, братовчедка на Басия — прибавих. Бях запазила тази подробност за накрая.
— О-о… — каза той, погледна пак шестте монети и ги разтърка между пръстите си; после се съгласи.
Седнах на едно столче зад тезгяха, а той се захвана за работа. Стопи монетите в малка нажежена пещ, обща за бижутерите по средата на дюкяните им, а после изля течното сребро в дебела, желязна форма. Когато среброто поизстина, той го извади с кожените си ръкавици и гравира отгоре красив мотив с листа и клонки по него.
Не му отне много време: среброто се разтопи лесно, изстина лесно и с тънкия връх на гравьорския му нож се работеше лесно. Когато свърши, той постави пръстена на черното кадифе и известно време двамата мълчаливо го разглеждахме. Мотивът по някакъв странен начин се движеше и променяше: привличаше погледа, задържаше го и излъчваше студ, въпреки обедното слънце.
— Херцогът ще го купи — каза Исак и изпрати чирака си бързо да отиде в града.
Момчето се върна с висок, внушителен слуга, облечен с кадифени дрехи със златни ширити. С всеки дребен жест този човек показваше колко му е досадно да се откъсва от важната си работа, която кой знае каква беше, но дори и той престана да прави фасони, когато видя пръстена и го сложи на дланта си.
Той на място брои десет злоти за пръстена. Отнесе го в затворена кутия, която държеше с две ръце. Двамата с Исак имахме десет жълтици пред себе си, но седяхме и гледахме как слугата си отива, сякаш пръстенът, дори и от затворената кутия, все така приковаваше погледите ни. Човекът все повече се отдалечаваше по оживената улица на пазара, но аз продължавах ясно да го различавам сред тълпата. Накрая той мина през портите на квартала и изчезна, а ние бяхме свободни да разглеждаме наградата си — десетте жълтици, в които бяхме превърнали среброто на Старик.
Пуснах шест жълтици в малката кожена кесия. Исак задържа две — които щяха да му помогнат да плати добра цена за булката, — а аз взех последните две, занесох ги в къщата на дядо ми и гордо му ги дадох да ги сложи при останалите жълтици в банката. Той се усмихна със своята сдържана, пълна със задоволство усмивка, и ме потупа с пръст по челото.