Забелязах сребърния пръстен на ръката на баща ми, докато пръстът му на равни интервали нервно почукваше по чашата. Канеше ме официално на вечеря веднъж седмично; за да подобри маниерите ми в изискана компания, твърдеше той. Маниерите ми нямаха нужда от подобряване — Магрета се беше погрижила за това, — но каквито и да бяха истинските подбуди на баща ми, той в никакъв случай не правеше това за удоволствие. Недоволен беше от мен всеки път, когато ме видеше, сякаш се беше надявал, че ще съм станала по-красива, по-умна, по-чаровна. Уви, не. Но аз бях единственото му достатъчно голямо дете, с което да се занимава, тъй като природените ми братя бяха все още невръстни деца, а баща ми не можеше да понася нещо, което притежава, да бездейства.
Слизах долу на вечеря и показвах добрите си маниери, за да не създам неприятности на Магрета, но когато му гостуваше някой рицар, болярин, или по-рядко, когато на масата му седнеше някой барон, скромно навеждах очи и слушах разговорите им за армиите, данъците, границите и политиката — мимолетен поглед към широкия свят, толкова далеч от моите тесни стаи горе, колкото рая. Искаше ми се да мисля, че имам шанс един ден да живея в този свят; моята мащеха живееше в него, като усмихнато отваряше ръце и посрещаше гостите, полагаше усилия трапезата и гостоприемството й да съответстват на гордостта и заслугите им, представляваше красива, покрита със скъпоценности фигура до рамото на баща ми, когато ние гостувахме някъде или приемахме благородници с по-висок ранг. Тя извличаше истината за благосъстоянието им от техните съпруги, сестри и дъщери, а вечер баща ми слушаше сведенията и съветите й. Тя имаше влияние върху мъжа си. Надявах се един ден и аз да имам такова.
Но раздразнението на баща ми ми казваше друго. От самото начало бях разочарование за него, тъй като на майка ми й беше отнело твърде много години, за да ме произведе, а скоро след това беше пометнала дългоочаквания син и беше умряла заедно с него. Бяха минали няколко години, преди баща ми да й намери заместница, и макар Галина да беше положила всички усилия, той все още нямаше с кой друг да се занимава, освен с мен и двете малки момченца. Точно когато всички мъже от неговата кохорта, онези, които бяха помогнали на стария цар да се качи на трона, имаха готови за женене дъщери и синове с претенция, че съпругите им трябва да бъдат по-красиви и грациозни от мен, или поне да им донесат повече пари, отколкото баща ми можеше да предложи, за да компенсира липсата на тези качества.
Когато бях по-малка и все още имаше надежда, че като порасна, ще стана истински полезна, той ми задаваше конкретни въпроси за книгите, които четях, или искаше да рецитирам имената на всички благородници в Литвас, по реда на ранга им, като се почне от царя и се стигне до графовете, но напоследък не си даваше този труд. Последната ми гувернантка сега учеше по-голямото ми братче да чете и пише, а ако аз имах книга за четене, то беше, защото тайно бях успяла да я измъкна от рафтовете на библиотеката на долния етаж. Когато на масата нямаше никой друг, с когото да се занимава и да не се дразни от мълчаливото ми присъствие и бледото ми, слабо лице, баща ми се мусеше и барабанеше с пръсти по чашата си.
Тази вечер нямаше гости на масата. Наближаваше визитата на царя и през предхождащите я месеци не се канеха хора, за да се намалят неизбежните разходи. Баща ми възнамеряваше да похарчи колкото е възможно по-малко пари, но въпреки това безсмисленото прахосване го караше да се чувства още по-недоволен от мен. Може би това положение по-силно му напомняше, че няма да получи почти никаква възвръщаемост от мен, макар че дори и да бях красива, той пак нямаше да бъде сред благородниците, които влизат в дългове, за да посрещнат царя, като безсрамно му пробутват дъщерите си и с тези си надежди показват какви глупаци са.
Царят нямаше да се ожени за никоя от тях, колкото и да бяха красиви; той щеше да се ожени за принцеса Василия. Тя, също като мен, не беше никак красива, но баща й беше принц Улрих, който владееше не един, а три града, имаше десет хиляди войници и притежаваше голямата солна мина, поради което на нея не й се налагаше да бъде красива, за да стане царица. Царят би трябвало вече да се е оженил за нея, но той очевидно предпочиташе да дава надежди на останалите благородници още известно време; това беше опасна игра с гордостта на Улрих, но пък от друга страна му предоставяше възможност да пътува много и да разпределя разходите за разкошния си двор между тях, вместо сам да предлага гостоприемство.