— Ами, да, душенка, разбира се, че я обичаше. — Въпреки че щеше да отговори така, дори и да не беше истина, тя не се поколеба първо, което най-малкото означаваше, че вярва в думите си. — Ожени се за нея без зестра, нали? — прибави тя и сега беше мой ред да я погледна изумено. Не ми беше казал това. Трудно ми беше да си го представя.
— Той не говори за нея като човек, който я е обичал — казах аз, на свой ред непредпазливо.
Този път Магрета се поколеба, преди да отговори.
— Е, тук има пръст и мащехата ти.
Не беше нужно Магрета да ми казва, че любовта е хванала баща ми като мятаща се риба и че когато се е откачил от въдицата, с радост е забравил, че това му се е случило. Трябва да се отбележи, че мащехата ми наистина беше дошла със солидна зестра от жълтици, огромен сандък, по-голям от мен тогава, който се намираше дълбоко в съкровищницата под къщата. А той най-вероятно е бил още по-разочарован от майка ми, защото магическите й умения са стигнали, за да го омае и да го превърне в глупак, но за нищо повече.
Тази нощ сънувах пръстена, само че го носеше жена със сребърен кичур на челото си — къдрици, които бяха в тон с пръстена. Лицето й в съня ми не се виждаше ясно, но тя ми обърна гръб и тръгна през гора от бели и сребърни дървета. Когато се събудих, не мислех за майка си, а за пръстена; имах желание да го пипна, да го подържа в ръка.
Магрета обикновено ме държеше далеч от баща ми, но всяка сутрин, дори в студено време, ме водеше да се разхождам в една част на градините, за да се упражнявам. Тази сутрин завих зад ъгъла и навлязох в старите градини, далеч от къщата; там все още стоеше изоставен параклис, почти скрит под бръшляна; дървената част беше посивяла и започнала да изгнива, а изпод навалелия сняг като тръни се показваха гравирани ъгълчета. Магрета остана долу и няколко пъти ме предупреди да не го правя, но аз се покатерих по скърцащите стъпала в празната камбанария, за да погледна през кръглите прозорци и да видя двора, където баща ми всеки ден обучаваше войниците си.
Това свое задължение той никога не пренебрегваше. Не беше вече млад човек, но се беше родил болярин, а не херцог. Преди много години в еднодневна битка той беше убил трима рицари, беше направил пробив в градските стени и беше превзел Висня за бащата на царя, с което си беше извоювал правата над града. Той все още контролираше обучението на своите рицари и наемаше за града яки селянчета, които превръщаше във войни. Дори двама ерцхерцози и един принц го бяха удостоили с честта да му изпратят синовете си на обучение, защото знаеха, че ще ги върне отлично подготвени.
Предположих, че по време на обучението ще свали пръстена от ръката си; в такъв случай щеше да го е оставил някъде в кабинета или на бюрото си. Вече кроях план за действие. Магрета нямаше да ми позволи да вляза там, но можех да я убедя да отидем в съседната библиотека, където тя да се залута между рафтовете; а аз да вляза и само за момент да докосна пръстена.
Но когато погледнах в двора, където войниците маршируваха под команда на господаря си, видях, че баща ми беше с голи ръце, въпреки че обикновено носеше дебели, понякога дори метални ръкавици. Стоеше с ръце зад гърба, като с лявата ръка стискаше китката на дясната. Сребърната халка блестеше, сякаш огряна от слънцето, макар че небето беше сиво и валеше сняг. Пръстенът беше много далеч от мен — все едно че се намирахме в различни светове.
Господарят Старик не излизаше от главата ми, дори и след като се прибрах вкъщи. Не мислех за него през цялото време; само в моменти, когато вършех нещо някъде сама. Когато отивах в задния двор да се погрижа за пилетата и си спомнех следите от стъпките му, с радост виждах, че снегът е непокътнат. Под навеса, когато хранех козите рано сутрин на разсъмване, поглеждах към ъгъла, където стоеше едно гребло, и си спомнях как той се появи иззад тъмните дървета с белите си плитки и жестоката си усмивка. Когато излизах навън, за да взема малко сняг и да го стопя за чай, ръцете ми замръзваха и се питах какво ще стане, ако той пак дойде. Тогава се ядосвах, защото да се ядосваш е по-хубаво, отколкото да се страхуваш, но после влизах вътре с кофата сняг и установявах, че стоя до огъня и съм ядосана без причина, а майка ми озадачено ме гледа.
Тя не ме беше попитала нищо за Старик, а само как са баба ми и дядо ми и дали съм пътувала добре, като че ли беше забравила защо съм ходила до Висня. В главата ми вече нямаше вълшебно сребро за превръщане, нито си спомнях за бялата кесия. Спомнях си, че съм ходила на пазара и как работи Исак, но в съзнанието си не виждах изработения от него пръстен.