Все пак си спомнях достатъчно, защото всяка сутрин излизах да проверя зад къщата, а в понеделник Ванда дойде да храни пилетата, когато аз още бях там. Тя дойде при мен, погледна равния, недокоснат сняг и неочаквано попита:
— Ти си му платила, нали? Значи той няма да се върне?
За момент дори щях да попитам за кого говориш, но после си спомних и стиснах ръце.
— Платих му — отговорих аз.
След миг Ванда кимна, като еднократно отривисто поклати глава, за да ми покаже, че разбира: това е единственото, което знам. Може да се върне, а може и да не се върне.
Бях донесла от Висня няколко престилки с новите бродирани мотиви — престилки, вместо рокли, за да ги продавам за по-малко от една злота; бях донесла още и забрадки. Една жена от отдалечена ферма дори ме попита дали скоро пак ще ходя във Висня и дали бих могла там да продам преждата й на добра цена. Досега всички избягваха да търгуват с мен, освен в случаите, когато могат да купят нещо евтино и да го продадат скъпо; тази жена обикновено би помолила някой от коларите, Олег или Петров, да занесе преждата в града, ако самата тя не успее да я продаде на пазара. Но през последните години заради дългите студени зими овцете и козите даваха много вълна, цената й падна и коларите нямаше да могат да я продадат добре.
Нейната прежда беше с добро качество, мека и дебела; виждах, че грижливо е разчесала, изпрала и изпрела вълната. Разтърках едно парче между пръстите си и си спомних, че дядо ми се канеше да изпраща стока на юг надолу по реката, щом дойде пролетта: беше наел баржа. Имаше намерение да опакова стоките си в слама, но можеше вместо това да ги опакова във вълна, и също така можеше да я продаде по-добре на юг, където не беше имало такъв студ.
— Дай ми мостра и аз ще я занеса със себе си следващия път, когато отида там — й казах аз. — Какво количество имаш за продан?
Тя имаше само три чувала, но видях, че и други слушат разговора ни. Много хора продаваха прежда на пазара, за да си допълнят доходите и целият им поминък се беше намалил от падащите цени. Сигурна бях, че ако се разчуе, че мога да продам вълната й на добра цена, и други хора щяха незабелязано да ме потърсят.
Когато се прибрах от пазара този ден, вече си бях повярвала, че съм отишла във Висня за още стоки, които да продавам, за да разширя търговията си. Зад себе си водех на синджир три кози, които бях купила евтино поради ниските цени на вълната. В главата си имах и други планове: щях да помоля дядо ми да извади моята печалба от сделката с вълната и да купи с нея рокли от юг. Малко по-чуждестранно изглеждащи рокли, които да продам във Висня, както и на пазара тук.
Вечерта на масата имаше златистокафяво печено пиле и глазирани моркови с масло, а майка ми за пръв път изяде хубавата храна, без да има вид, че поглъща отрова. След като Ванда си отиде, седнахме около огнището. Баща ми четеше наум от новата библия, която му бях купила от Висня, и устните му леко помръдваха; майка ми правеше ажурна бродерия на парче плат, предназначено може би един ден да бъде част от сватбена рокля. Върху милите им и малко повехнали лица падаше златиста светлина и за момент изпитах чувството, че светът е замрял в мир и щастие, че съм стигнала до място, което никога не съм си представяла, че съществува.
На вратата силно се почука.
— Сигурно е Сергей — казах аз, сложих настрана ръкоделието си, но когато станах, родителите ми дори не вдигнаха очи. Останах така замръзнала за миг, но дори и тогава те не вдигнаха глава. Майка ми си тананикаше нещо, а куката й изнизваше и внизваше една нишка. Бавно отидох до вратата и я отворих. На прага стоеше Старик, а зад него вилнееше люта зима и снежна вихрушка, която не се виждаше от прозорците.
Подаде ми друга кесия, която силно прозвънтя. После каза с висок, тънък глас като вятъра, който вие под стряхата.
— Дават ти се три дена този път, след което ще дойда да взема своето — каза той.
Погледнах кесията. Беше голяма, пълна с монети. В нея имаше повече сребро, отколкото злато имах, дори ако изпразнех сейфа си в банката; много повече. Снегът прехвърчаше вътре, студените снежинки се стопяваха по бузите ми и полепваха по шала ми. Помислих си да приема кесията мълчаливо с наведена глава и страх. Наистина ме беше страх. Той носеше шпори на ботушите си и скъпоценни камъни по пръстите си, които приличаха на огромни парчета лед, а зад гърба му виеха всички загубени в снежните бури души. Разбира се, че ме беше страх.
Но се бях научила да се страхувам повече от други неща; от това да ме мразят, да отнемат от силите ми малко по малко, да ми се присмиват и да ме използват злонамерено. Вдигнах глава и попитах с всичката си студенина: