— Наистина ли мислиш, че не можеш да продадеш десет пръстена? — попитах аз и се чудех дали все пак не греша.
— Искам да направя огърлица — отговори той, което не ми се струваше много разумно, но може би той имаше желание да покаже майсторство и да гради репутацията си. Нямах нищо против, стига да можех и този път да платя на моя Старик и да спечеля малко време.
— И това трябва да стане преди Шабос — добавих аз.
— Винаги ли искаш невъзможни неща? — въздъхна отчаяно той.
— А тези изглеждат ли ти възможни? — попитах и посочих монетите; аргумент, който той не можа да обори.
Останах при него, докато работеше и отпращах хората, които идваха в дюкяна за различни поръчки; той искаше да не го прекъсват и да не говори с никого. Повечето посетители бяха претрупани от работа изнервени слуги, някои от които очакваха да вземат готов накит; те се зъбеха и пулеха, но аз посрещах възмущението им спокойно и им отговарях:
— Несъмнено виждате над какво работи младият майстор Исак. Сигурна съм, че господарката или господарят ви не биха желали да го прекъсвате, когато изпълнява поръчка за високопоставения клиент, чието име нямам право да назова, който би купил подобно украшение. — И насочвах погледа им към работната маса, където слънчева светлина огряваше среброто под ръцете му. Студеният му блясък ги караше да замълчат; те стояха и гледаха известно време, след което си тръгваха, без повече да спорят.
Исак продължи да работи без почивка, докато се скри и последният слънчев лъч, а на другата сутрин започна работа в зори. Забелязах, че се опитва да отдели няколко монети настрани, сякаш искаше да му напомнят нещо. Помислих си дали да не го помоля да остави една и за мен; но се отказах. Към обед той въздъхна, взе последната от запазените монети, разтопи я и положи последните щрихи в дантеления дизайн.
— Готова е — каза той и след малко я взе в ръце: среброто висеше в широките му длани като изящни парченца лед; двамата стояхме и известно време мълчаливо я гледахме.
— Ще извикаш ли човека на херцога?
Той поклати глава, извади една кутия под масата. Тя беше квадратна, направена от гравирано дърво и подплатена с черно кадифе отвътре. Постави огърлицата вътре.
— Не — отговори той. — За такова нещо сам ще отида при него. Искаш ли да дойдеш и ти?
Отидохме заедно до вратите на нашия квартал и тръгнахме по градските улици. Никога преди не бях ходила пеш в тази част на града. Къщите близо до стената бяха ниски, бедни и зле поддържани; после Исак ме поведе по широките улици, минахме покрай една грамадна църква от сив камък с прозорци, които сами по себе си бяха скъпоценност, и накрая покрай огромните къщи на благородниците. Не можех да откъсна очи от железните огради, украсени с изковани лъвове и гърчещи се дракони, нито от стените, покрити с пълзящи лози и цветя, изваяни от камък. Исках да бъда горда, че съм дъщеря на дядо си със злато в банката, но все пак се радвах, че не съм сама, когато стигнахме до широките, изчистени от сняг каменни стълби.
Исак каза нещо на един от слугите. Отведоха ни да чакаме в малка стая: не ни предложиха нещо за пиене или столове, на които да седнем, а един камериер седеше и ни гледаше неодобрително. Аз обаче бях почти благодарна за това: раздразнението винаги ме кара да се чувствам не толкова дребна и несръчна. Накрая се появи слугата, който беше дошъл на пазара миналия път, и поиска да знае за какво става въпрос. Исак извади кутията и му показа огърлицата; той впери поглед в нея и след малко каза лаконично:
— Много добре.
После пак изчезна. Половин час по-късно се появи отново и ни заповяда да го последваме. Преведе ни през някакви задни стълби и после влязохме в зала, по-внушителна от всичко, което някога бях виждала. По стените висяха гоблени в светли цветове, а на пода имаше килим с красиви шарки.
Преминахме през залата, а килимът правеше стъпките ни безшумни. Влязохме в още по-луксозна приемна, където зад едно писалище пищно облечен мъж със златни ланци седеше на огромен тапициран с кадифе стол. Видях пръстена от вълшебното сребро на показалеца му. Той не поглеждаше надолу към него, но забелязах, че от време на време го въртеше, сякаш за да се увери, че не е изчезнал от ръката му.
— Добре, нека да я видим — каза той и остави писалката.
— Ваша светлост. — Исак се поклони и му показа огърлицата.
Херцогът погледна в кутията. Лицето му не се промени, но той нежно я опипа с пръст и съвсем леко поклати изящно свързаните дантелени нишки. Накрая пое дъх и шумно го издиша.
— И колко искаш за нея?
— Ваша светлост, не мога да я продам за по-малко от сто и петдесет.